Помахвам ти
от своето далечие
И ти на мен
от своя бряг
А беше обещание
за истинско
предвечие
Стоя безмълвна
Птичи грак

Ще дойде
слънцето
и ще ни види-
две тъжни
половини
на греховен плод
А лазерът му
по реката синя
ще премине,
ще изпари водата
и ще падне мрак

В зората
пак ще се завърнат
хълмове
с извивки меки
на дъга
В реката суха
ще лежат тела
на мъртви мълнии,
а с теб
ще сме ръка в ръка 

Залезът
изтича във очите ми
с цвета на мед
и карамел помътен
Сенки плъзнаха тела
върху стрехите свъсени
Череша в мен трепти
със своето отсъствие

Изчезнали,
нещата придобиват сила
Няма ли ги-
пълни са със смисъл
Със златен почерк
залезът записа ги
на боговете
в тайнствената книга
 

Дали ще мога
да си спомня?
Има ли такива мигове,
или единственият е
смъртта?
Или това,
което се е случвало,
са прах и пясък,
каменни отломки,
отлетели в пропастта му?

Ако никога не можем
да си спомним,
ако живеем
в хищно настояще,
то кои сме
и не сме ли временни,
гости на прага
на своето изпращане?

Ако няма спомен,
сме безпаметни -
глухарчета,
неподозиращи за вятъра.
Светът не може да е наш
и ние- негови,
макар че невъзможно тук е
всяко притежание,
ако не съществува мостът
(кой мостовете руши?)
към лицата ни,
към нас,
които
наистина и някога-
защо? неясно е,-
но пък напълно сигурно,
че тук, че някъде,
че сме били

Аз искам да си спомня
Аз искам да мога така:
да повдигна завесата,
слисана,
да позная коя съм била
 

Есента е мекост на котешки припек.
Тишина е на топъл следобед.
Чаша сок от малини-
пъпчиви и хрупкави.
Жълти дървета-
дрипи красиви.

Есента е лъч
на светло, нежно обичане.
Всеки нещо обиква през есента.
Боли светът от дух на привличане,
от щастливата песен на дремещи семенца.