Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 434709 Постинги: 695 Коментари: 450
Постинги в блога от Септември, 2016 г.
Твърде вдадена в морето
твърде остров
твърде бряг
с твърде много свобода
сътворих света

вдадох се в света
прекалено и твърде
да затрептя
и трептя

трепти в духа ми тишина
знам,
ще трябва да се вслушам
има да ми казва нещо тя

 
Категория: Поезия
Прочетен: 273 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 16.10.2016 21:47
23.09.2016 13:14 - Kings of Leon - Walls
 
Категория: Музика
Прочетен: 204 Коментари: 0 Гласове: 0
23.09.2016 13:10 - ***в огледалото
в огледалото
с небето сме
красива по
и неизменна по е
надвесената синева
Категория: Поезия
Прочетен: 194 Коментари: 0 Гласове: 0
Прекосих летните дни:
със сандали и чехли,
с гуменки, боса- не,
с дънки, рокля и пола,
с панталон, но гола- не;
под лятното небе преминах
и къс от него в мен не оцеля;
сънувах неизпушена цигара,
врата която да отваря,
а и райска да е тя;
защо ли ми е,
щом в окото в мен се давех,
от безсмъртието без да се спася;
прехвърлила хълма на лятото,
намятам жилетка тъга,
от септември греба непривикнала,
небето му е вечност
– прескитала неизбродни поля -
тя скоро ще си иде,
но гнездо насвила е
и в него – щом се върне -
пак на топло ще се приютя
 
Категория: Поезия
Прочетен: 224 Коментари: 0 Гласове: 1
Бяха изминали хиляди години, без да го разбере. Един ден, без да знае, че е ден, се събуди. Отвори очи и осъзна, че стои в същото подземие, в което се озова в някакво преди, което не знаеше нито кога бе започнало, нито кога и дали изобщо щеше да свърши някога. Чуваше само дъжда. Чуваше го за пръв път и се чудеше какво е. Капките му напомниха, че никой не бе стъпвал от мига, който наричаме „преди“, защото времето е откъсната страница от ненаписана книга. А как можеш да определиш нещо си по скъсан лист от несъществуващо писание? Огледа се. Стаята, потънала в прах, бе засипана с пясъци, които издишваха тишина. Прокашля се. Бе сам. Изпод една от купчините силиций белееше кост. Някой трябва да бе идвал, ала не помнеше. Той нямаше памет. Имаше само завѐт. В другия край, търкулнат на една страна, се зъбеше череп. Един ли е, или са били повече- запита се, но нямаше да разбере. Не можеше да остави поста си, забранено бе да мърда, където и да било, когато и да било, въпреки че часовете биха се превърнали в лавини, погубващи решилия се да прекрачи. В една мрачна нощ, каквато бе за посетителя, чу тракане по метал. Очите му се отвориха, но не виждаха. Само осмелилият се осъзна, че го гледат, и, пренебрегнал погледа, се наведе над ключалката. Нямаше катинар. Направи опит да повдигне капака. Жилите на ръцете му се изопнаха. Дори не се помъчи да ухажва входа, направо нахлу. Около празното око на заключалката светеше синьо сияние. Той спря, а после се отдръпна. За пореден път устните ѝ не допускаха някого. Времето, което отсъства, внезапно се роди, разтвори чудовищна паст и го погълна. Мракът щракна и покри убежището. Измина върволица от мигове, преди да се появи някой. Тя не искаше да измъкне тайната, въпреки че подозираше за нея. Може да се каже, че просто се навърташе. Погледна ококорената зеница, зад която се криеше невижданото, и надзърна в нея. Отвъдното засмука черното на окото ѝ и то потъна в непрогледна тъмнина. Когато се свести, се обърна, за да си тръгне. Над главата ѝ се стовари пясъчна врата, която я прероди в песъчинки. А когато дойде то, което щеше да стане някога той, носеше бял свитък, който не беше още отлежал, не беше придобил тютюневия цвят на мъдростта. Едва сега ключалката се усмихна. Никой не я бе виждал да го прави нито в „преди“, нито в някакво някога. Усмивката ѝ озари подземието и призова деня. То само остави свитъка си върху прашния сандък. Не забеляза нищо и никого, само се смееше и закачаше. Тя проскърца и му намигна. То, което щеше да стане някога той, не ѝ обърна внимание. Без да се усети, тя му прошепна думите. Изтъркаляха се като сухи листа- прошумоляха и неусетно заглъхнаха. Бяха полъх на тайнството, което то не позна. Усетило хлад, поиска да си върви. Бе все така светло тук, където времето се раждаше, само когато е необходимо. Не остави костите си под пясъците, получи звание: „един от оцелелите“, но никога не го узна. Те бяха само някои от тях. След хиляди години очакваше следващите. Нито той, нито сандъкът бяха убийци. Идващите ставаха жертви сами на себе си. Когато щеше да се появи някой, пространството се свиваше, земята не съществуваше, но се приближаваше. Както когато небето пада към нея, така и тя вървеше към него. Светът попадаше в отворен портал, в който всеки звук се чуваше кристален и ясен. Нямаше ехо, но ефирът бе като похлупак, който връщаше отражението. Без фонов шум, сякаш сам Господ правеше запис на случващото се. Една тъга го терзаеше: че никой не успяваше. Да носиш съкровище под сърцето си и да мечтаеш да го подариш; да си представяш светлината в очите на този, комуто го поверяваш, и да чувстваш удовлетворението от взаимността; да искаш да дадеш; да искаш да завъртиш колелото на вселената, да задвижиш, което се случва неясно къде, неясно как, неясно кога, но което е извор на нещата и причина за бъденето им, а да не смее никой да опита, даже да сгреши…
Категория: Други
Прочетен: 280 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 15.09.2016 22:12
стръкче синя перуника:
аз - приведена - над теб;
вятърът си ти
Категория: Поезия
Прочетен: 203 Коментари: 0 Гласове: 2
Още има деца,
които късат глухарчета;
те поднасят негърските им глави
на вятъра
и косъмче по косъмче ги скубят
с дъха си,
докато ти се усмихваш
от пейката на остарялото си детство

 
Категория: Поезия
Прочетен: 253 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 11.10.2016 20:18
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 434709
Постинги: 695
Коментари: 450
Гласове: 1279
Календар
«  Септември, 2016  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930