Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 446329 Постинги: 701 Коментари: 452
Постинги в блога от Април, 2013 г.
2 3 4  >  >>
        Естетиката на буто, обръщаща се към специфичната японска телесност на кривите и къси крака, стремяща се да се върне в лоното на японската традиция в духа на кагура, но и кабуки, за да скъса с наложената дихотомия на център и периферия, където под влиянието на съвременната западноевропейска хореография на японската се отрежда последно място, е трудно да бъде просто и понятно описана. В буто няма подскоци и въртения. Въобще няма никакви движения- само запазване на положението, стойката или седежа, без всякакво видимо намерение някога отново да се стане.

Философията на буто е свързана с езотеричното направление будизъм и истинският смисъл на танца завинаги ще остане скрит за непосветените. Популярно  е мнението, че немалко влияние на буто оказали и последствията от атомните взривове над Хирошима и Нагазаки, но всъщност това не е точно така. Акцентът в буто е поставен върху тялото като такова. Изкривената разчупена пластика, движения , които сякаш се разпадат в пространството, са в основата на техниката на буто. А в умишленото забавяне, във вътрешната съсредоточеност и в спокойната съзерцателност се забелязват по-древни източници, идващи от театър Но и тристишията хокку. Буто танцьорът, като старинен японски поет, се стреми да се слее с природата, провокирайки не разсъдъка, а чувствата на зрителите. Тялото на босите импровизатори уподобяват съсъд, който трябва да бъде изпразнен, да бъде освободен от всичко лично, за да бъде напълнен с нещо чуждо, различно, бидейки то дух на дърво, сухо листо или стара жена. Красотата на телата нямат никакво значение.


  imageimageimageimageimageimageimageimage


По този начин, една от оказващите се плодотворни идеи, заложени в буто, води до предефиниране на танца от обикновено изкуство на движението до манифестация на усещането на същността на собственото тяло. Затова и ритъмът на движенията в буто се определят не като механически, а оттласквайки се от определени думи и образи, представени чрез новаторския подход на Хиджиката към нотацията на танца, получавайки името „буто-фу“.


imageimageimage


 
Буто носи идеята за танца като начин за въздействие върху съзнанието. Японската практика е и философия, а представленията са медитация, в която е въвлечен и зрителят. Буто е търсенето на голата истина с малко средства, опит да се онагледят абстрактни състояния на духа. Няма хореография, изпълнителят потъва в себе си и изиграва събирателните емоции на човечеството. 



imageimage


imageimage



Ето и откъс от книгата "Тялото като текст" с автор Елена Панайотова, публикувана в "Литературен вестник", бр. 21, 30.05-05.06.2001, год. 11:
   "Изпълнителското тяло в японския танцов стил буто се мисли и интерпретира като текст." За това твърдение искам да предложа по-подробни исторически и естетически отнасяния. В края на 50-те години, след войната в Япония, е възникнала силна съпротива срещу дезинтеграцията на японската идентичност. Напускат се театралните зали. Отхвърлят се конвенционалните западни концепции и се заместват с изследване на фолклор, традиционни и класически изкуства. През 1959г. започват много пърформанс-демонстрации, това е годината, в която се появява и първото представление на Хиджиката (Tatsumi Hijikata) "Забранени цветове", което шокира и оказва огромно влияние върху танцовите среди. Това представление бележи появата на стила Ankoku Buto (Танцът на пълната тъмнина). Думата ankoku буквално значи "тъмно като в рог", а "буто" се състои от "бу", което означава "да танцуваш" и "то", което означава "да стъпиш"(по-късно остава само буто). Буто-движението е силно повлияно от естетиката, която е срещу японската елитарна култура, в полза на "лошия вкус", "грозното", "ирационалното". Представленията им са акт на изследване на "тъмната и непозната половина" на човешката душа. Всъщност буто-движението е продукт на усилието на Хиджиката и Оно (Kazuo Ohno) да създадат една специално японска танцова форма, която да премине отвъд ограниченията на западния модерен и традиционен японски танц. То се появява като форма на социална критика и има огромно влияние върху младите артисти и интелектуалци. Една от целите на Хиджиката е била чрез танца да се потисне символичната експресия на обикновените емоции и да се говори експлицитно за теми, които социални табута са забранявали. Буто естетиката въстава срещу идеята за осигуряване на приятно преживяване за публиката, а танцьорите се отказват от техническа виртуозност. Буто се превръща в изкуство, което се опитва да измъчва тялото, за да запази "себе-то" в постоянно състояние на фрагментарност. Ранните прояви на "ankoku buto" целят изследване чрез танца на потиснатото несъзнаване на личността- те се надяват, че чрез изваждане пред публика на нагоните за насилие и сексуалност, които предизвикват всекидневните норми на поведение, танцьорът ще осъзнае своята собствена вътрешна фрагментарност. Така ще помогне и на зрителя да разпознае собствената си фрагментарност. Хиджиката и Оно привличат много млади изпълнители. До средата на 70-те години вече има трето поколение буто танцьори и се бележи кулминация в разширяването им- около 25 групи практикуващи из цяла Япония. А през 80-те години буто спектакли са представени в САЩ и Европа, което бележи началото на изключително лидерско влияние, което феноменът буто ще оказва в съвременния танцов и театрален свят. Както често се случва с авангардните течения, когато се популяризират, те също така и се институционализират, и за младите танцьори днес буто може би изглежда още един метод, който трябва да се изучи заедно с балета и западния модерен танц. Критикът днес категоризира буто явлението като постмодерна танцова форма. Буто хореографите се отнасят към съществуващите танцови форми като съкровищница на техники, жестове и принципи, които могат да се присвоят без отнасяне към техния оригинален контекст или значение, и ги трансфоримират в "ката" (речник от движенчески фрази). Тези "кати" след това могат да бъдат комбинирани и рекомбинирани във формата на танцов идиом, който е по-подходящ за японското тяло (включвайки всякакви азиатски форми като театър Кабуки, индийски жестове от Катакали, китайски бойни изкуства като Тай Чи Чуан и др.). Буто спектаклите са проява на съпротива срещу критическата интерпретация и отхвърлят всякаква техника като наблягат на гротеската и метаморфозата. [...]"


imageimage


За първата си среща с буто разказва и Мила Искренова, чиято статия е публикувана в сп.“5 звезди“. Тя нарича танца мълчалив писък. И уточнява, че японските йероглифи за БУТО са: БУ- танц и ТО- стъпка.
 
„Първата ми среща с японския стил Буто беше през 1992г., в Париж. На курса „Dance – video” разглеждахме известни и нашумели вече във Франция и Европа трупи от всякакви стилове. Наред с Баришников и Пина Бауш, признати като съвременни класици, в програмата присъстваше и последната сензация дошла от Азия– buto dance. Мъжете, боядисани в бяло, предимно обръснати и голи, действаха стъписващо от пръв поглед. Те или не се движеха изобщо, или се движеха изключително бавно, или висяха с часове с главата надолу от някой мост, или обикаляха в кръг до пълно откачане... Категоричната новост на стила им беше несъмнена. Източната трaдиция крещеше с нов крясък, който отеква и днес в най-разнообразни варианти навсякъде, където съвременният танц се развива. Спектаклите в Буто стил изискват съсредоточено вникване в тяхната медитативност, която понякога е хипнотично бавна, но в други случаи– напрягащо агресивна. Далечната за европееца деперсонализация на образа, превръщането на тялото в различни природни, животински и чисто физически състояния, са зрелище, в което или се потапяш или напускаш с пълно отрицание. У нас пример за влияние на Буто стила са спектаклите на Иво Димчев и Юлиана Сайска, които изградиха свои хореографски индивидуалности след дълготрайно сътрудничество помежду си и с хореографи като Галина Борисoва и Масаки Ивана /бяло буто/.“



imageimage


Буто в България   Дали приемаме или не естетическото внушение на буто (у нас той все още се възприема с доста голям смут, на ръба на скандала), той е неизменна част от съвременния танцов език. Първата постановка на буто в България датира от 2002г. под зглавието „Заспало куче“. Постановката е в Театър на последния етаж и е копродукция с продуцентска къща "Одавижън". Хореографията и режисурата са дело на Ивайло Димчев и Масаки Ивана от Япония. Двамата се запознали и работили върху спектакъла по време на летните семинари, организирани от Сорос у нас. В танцовия пърформанс, освен самия Димчев, участват Мила Иванова и Юлиана Сайска.

        "Заспало куче" интерпретира японската танцова традиция буто. В основата на експеримента е опитът на Масаки Ивана, който води занимания с японския експресионистичен танц в къщата си в Северна Нормандия. "Заспало куче" е името на упражнение от буто-практиката, при което изпълнителят се движи приклекнал, много бавно и внимателно, сякаш стъпва върху заспало куче и не иска да го събуди.

  В слабоосветеното пространство на "Заспало куче" се визуализират страх, отчаяние, еротизъм, екстаз, пустота и представи от най-дълбинните нива на подсъзнанието. Музиката е композиция от звуци на страдание, ужас и романтични спомени от миналото. Публиката престава да диша, очите спират да гледат и започват да виждат. Въздухът около танцьорите се раздвижва. Очертават се силуети от сенките на стената. Почти виждаш аурите на изпълнителите да се придвижват като светла следа зад тях. (Интервю с актрисата Мила Иванова, още за спектакъла „Заспало куче“ и за буто: liternet.bg/publish/evladova/mivanova.htm)

   Кратко заключение 

Голям брой хореографи вплитат японския танц органично в своята работа, придавайки й по-силна експресивност и ексцентричност. В духовен план значимостта на Буто изправя съвременния човек пред тъмната бездна на неговата „сенчеста страна”. Поставя го „лице в лице” с нея. Крясъкът при тази среща е оправдано беззвучен. И мълчаливо отекващ....



image


image  



Източници: 
ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%83%D1%82%D0%BE_(%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86)
www.dnevnik.bg/razvlechenie/2002/03/14/34285_iaponskiiat_buto-tanc_za_purvi_put_v_postanovka_u_nas/
www.redhouse-sofia.org/Event.aspx
Фотоси- интернет


P.S. Преводът е свободен, поради което моля извинение за евентуални грешки от всякакъв характер
 
Категория: Изкуство
Прочетен: 1588 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 13.05.2013 20:44
image 

Началото на буто танца е през 50-те години на 20 век. През 1959г.(другаде 1961г.) японският хореограф Татсуми/Тацуми Хиджиката (1928-1986г.) представя пиесата наречена „Кинджики”, "Abstinence" /Въздържаност, въздържние/. Това е пиеса на движението "Анкоку буто" (в превод от японски „черен танц“ или „танц на мрака”). Постановката е по романа на Юкио Мишима „Забранени удоволствия“. В нея танцьорът се съвокуплява с едно пиле, преди да го удуши между бедрата си. В последвалото затъмнение, един мъж (Tatsumi Hijikata) се приближава към момчето. Терминът БУТО е съчинен от самия Хиджиката, при тези обстоятелства. Скандалът е огромен, но с него се ражда една нова форма на танца в страната на Но и Кабуки. Дебютът е крайно предизвикателен заради агресивната естетика и откровените еротични теми в спектакъла. Въпреки това стилът и идеята се налагат и се създава школа за буто, която е контрапункт на традиционния японски театър Но. През 1962г., в съвместна работа с няколко авангардни японски групи, специфичният стил започва да се формира, обединявайки хореографи, музиканти, кинематографисти, фотографи и представители на други творчески професии. Обединението се разпада през юли 1966г., но Хиджиката продължава своята дейност, която не прекъсва дори след смъртта му.

В Япония изригването на модерността става върху благодатната почва на строгите традиционни канони- комплексни и хилядолетни. Силният тласък на индустриализацията и тежката травма в съзнанието на хората вследствие на атомната бомба създават благоприятни условия за сценичната поява на това оригинално изкуство. Светът на „Танцът на мрака” са сексът, смъртта, „архаичната памет” и примитивните импулси. Претендирайки за утвърждаването на една специфична японска стилистика, той се захранва в основата си от „литературата на проклятието” на Сад, минавайки през Жьоне и Арто, и през немския експресионистичен танц. Новият стил се опира на тези практики по-скоро като духовно отношение отколкото като техника. Танцът Буто се ситуира на границите на oколния свят- тези на смъртта, на подсъзнанието- индивидуално и колективно, на предизвикателствата на живота. Буто носи характеристиките на ритуала в „шокиращ, провокативен, физически, духовен, еротичен, гротесков, космически, нихилистичен, катарзисен, насилствен, мистериоазен” вид.

Днес направлението на този съвременен танц е широко известно под названието „буто“, а не с първоначалното „анкоку буто“. Сега буто танцът има повече последователи в Европа, отколкото в Япония. А японската школа е силно повлияна от немския експресионизъм на 20-те години. В нея се оформят две линии- черно и бяло буто. Черното Буто, което се ражда в поствоенна Япония, често се нарича сатанинско. На сцената се появяват разкривени, страшни лица, които напомнят ужасите на войната. Гърчовете на сакати тела, терзанията на душата, агонията на смъртта са сред любимите буто образи. Началото на така нареченото Бяло Буто, в чиято традиция е и "Заспало куче", се поставя от Кадзуо Оно. Той налага нова гледна точка, която е по-близо до християнския мироглед, а изпълненията излъчват любов и блаженство и зареждат публиката с положителна енергия.

imageimage

В числото на оказалите голямо влияние на зараждането на буто е немската хореография „Новият танц“ (“Der Neue Tanz”). Така, след обучение в Германия в школата за модерен танц на Мери Вигман, завърналата се в Япония съпружеска двойка Такая Егути и Соко Мия открива собствена школа, в която по-късно постъпил станалият един от основателите на буто Кадзуо Оно. Обучавайки се известно време в нея и чувствайки се неудовлетворен от господството на западноевропейските хореографски доктрини, той я напуснал в търсене на собствен стил. В противовес на пируетите, подскоците и други прийоми от традицията на класическия балет, Оно започнал да подчертава едностранчивостта на танца, неговата насоченост към пода и земята в нисък клек, изкривяването на краката и др. Дълбоко проникнат от идеите на Оно, Хиджиката основава своята група. От формирането на буто се повлиява естетиката на дадаизма, която намирали за близка в младостта си и Оно, и Хиджиката.


image

Встъпвайки в света на танца на своето време, буто породил много спорове. Въпреки че завоюва благоразположението на видни литератори на Япония в тази епоха (Икуя Като, Тацухико Сибусава, Сюдзо Такигути, Ютака Хания и Юкио Мишима) до там, че някои от тях лично вземат участие в постановките на Хиджиката, буто остава маргинален феномен за ортодоксаланата хореография, получавайки статут на ерес и обект на насмешка, а за повечето зрители танцът се свеждал към набор от стереотипи- обръснати мъже, бял грим, голи тела, диващина, мутиращ вид модерен танц от 60-те години, псевдоизкуство на невладеещи елементарна техника дилетанти. В последните години буто получил разпространение и бил високо оценен преди всичко в Западна Европа под названието “BUTOH”. 


imageimage
 
     Външен вид на буто артистите
Стереотипната представа за външността на буто артистите се свежда до бръсната глава и бял грим. Всъщност, нито едното, нито другото са задължителни. Може даже да се говори за това, че буто в немалка степен изисква да бъдеш самия себе си, даже ако актьорът облече делови костюм, а вместо бръсната глава предпочете да среше косата си на път. За съществено може да се счита само това в каква степен изпълнението съответства на философията и естетиката буто. 
 
imageimage
image


Етапи на еволюцията на буто    Класическо буто (първо поколение) -   Основни представители: Тацуми Хиджиката, Юкио Вагури, трупите „Дайракудакан“, „Хакутобо“ и др. -   Отличителни черти: подчертана антитехничност и протест срещу нормите, гротеска, естетика на Хиджиката.

  Съвременно буто (второ поколение) -  Основни представители: трупите „Санкай Дзюку“      (ръководител Усио Амагацу), „Бяккося“ и др. -    Отличителни черти: бягство от специфичните японски черти, унаследени от първото поколение, поради това, че идеите на Хиджиката за „японското тяло“ довели до възприемане на буто като японска екзотика, вместо желаното от второто поколение широко разпространено изкуство буто.

Постмодернистко буто (трето поколение) -    Основни представители: Сабуро Тесигавара, Сецуко Ямада,  Ким Ито и др. -   Отличителни черти: наред със съхранените много идеи на буто, присъстват множество отклонения от „канона“;  разглежда се като едно от теченията на съвременния танц. Ако първото и второто поколение буто актьори използвали бял грим, то от третото тази традиция била прекъсната. При това, трябва да се отбележи, че през 80-те, още не намерило свой стил, по традиция третото поколение ползвало до определен момент грим.

  Пост буто (четвърто поколение) -    Основни представители: Юкио Судзуки, Цуьоси Сирай, Кая  Охаси, трупите „SALVANILA“, „Бивакей“, театър ИнЖест и  др. -  Отличителни черти: в същността си сам по себе си  представлява съвременен танц, възприел елементите на  „класическото“ буто. Не бива еднозначно да се поставя  граница между четвъртото и третото поколения, понеже е твърде сложно да се определи буто от четвъртото поколение.


image


image



Източници:
в края на ІІчаст
P.S. Преводът е свободен, поради което моля извинение за евентуални грешки от всякакъв характер  
Категория: Изкуство
Прочетен: 2863 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 30.04.2013 19:38
Природа и "цивилизация", хармония и дисхармония, спокойствие и безпокойство, смисъл и безсмислие... Отделете час и няколко минути от живота си, за да изгледате "Самсара" и, може би, другата част от него би била по-смислена...
www.dokumentalni.com/

А ето я и първата част "Барака":
www.dokumentalni.com/
Оставих я за десерт, понеже била по-добра. А и така все едно се върви към началото на нещата.



Категория: Видео
Прочетен: 1445 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 27.04.2013 22:31
Започнах да сънувам морето,
когато страдах от безсъние,
населено с делфини и поети,
с бели гларуси присънени.

Хоризонтът му като таван
се спускаше-
главата ми почти я няма.
А аз изобщо
не допусках,
че може и да съм пияна.

Една мечта почти ме смазваше.
Наказваше нелекото страдание.
Пътят ми затворен е за странстване,
пред Синьото ако не застана...

Категория: Поезия
Прочетен: 568 Коментари: 2 Гласове: 3
Обичам да се гушкам
в дъха на теменужка,
в меката й нежна гушка...
Мъха й трепетно да слушам...
Да пия цвят на тъмна ружка...
Категория: Поезия
Прочетен: 367 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 07.10.2013 15:04
26.04.2013 00:07 - Клоунът
 imageimage

    Клоунът   Един клоун дойде и ми каза: "Купи си от мене мечти". "Защо са ми?"- погледнах кованата маска. "Защото със тях има и радост, и смях, и сълзи. Когато мечтаеш светът по-красив е и твоят живот има някакъв бряг. Без мечти всичко в тебе умира - остава само стар мраморен прах." Усмихна се клоунът. Погали косите ми и пак ме помоли: "Купи си от мене мечти". "Не искам"- му казах - "Защото не мога да стигна мечтите. Тогава сърцето най-много боли".   Пепа Николова   (slovo.bg/showwork.php3)

Клоуните са комични актьори, които се характеризират най-често с цветни перуки, рисунки по лицето, странни костюми, големи обувки и червен голям нос. В представлението няма бариера между публиката и актьора, тоест няма отделен свят, където той да пребивава, а е просто на сцената. С една дума основна роля в представлението на клоуна играе публиката. Днешният хумор на клоуна е често занимаващ се с външни неща и включва много елементи от физическата комедия.            Клоуните се разпространяват в различните култури по целия свят, защото те намират начин да достигнат до дълбоката нужда на хората от хумор и защото са винаги оригинални в своите представления.           Клоуните образуват форма на забавление, което се появява почти във всяка култура по различен начин. В много култури клоунът изпълнява ритуална роля, като той се свързва с фестивали и често е много различен от западната форма. В Европа, чак до XIXв., клоунът е всекидневен герой и често се среща в карнавали. Неговата роля е символична- след като е извън правилата на обществото, той може да окарикатури и осмее нормалния ред на нещата. Това се използва много често, за да се покажат някои абсурди на обществото.       През XVI в. развитието на Комедия дел арте също налага голямо влияние за приемането на клоуна в Европа. Това влияние минава през пантомимата и стига до пътуващия цирк през XIX и XXв. Комедия дел арте взема своето влияние от гротесково маскираните клоуни от карнавали и мистериозни игри и използва това при пазари за продаване на зеленчуци. Това става невероятно популярно в Европа за хора от всички слоеве на обществото.          Някои хора намират клоуните по-скоро за страшни, отколкото забавни. За децата обаче не е нормално да се страхуват от предрешени в пъстри костюми и понякога гримирани хора- като Дядо Коледа. Въпреки това в ютската митология съществува канибалско чудовище клоун, наречено Сиатс.          Костюмът на клоуните цели да хиперболизира някои части от човешкото тяло, като краката и носа например. Това може да се вземе за комично, но и за мутантско и чудовищно деформирано.       Страхът и дразнението от клоуни се нарича коулрофобия. Според някои специалисти този страх се появява още от детството. Лицето или дадени черти на клоун, видян от дете през ранните му години, може да уплаши това дете много и след това то да продължи да изпитва този страх дори след като стане възрастен.           Смята се, че е от значение и къде си видял този клоун, каква е била средата. Ако се е случило в цирк или някакво друго подобно шоу, то там този шарен смешник е често срещан. Ала ако клоун почука на вратата ви по тъмно, то е по-вероятно да се уплашите отколкото да се развеселите. При проведено проучване на над 250 деца много от тях смятат, че клоуните не са добър декор в болници, особено ако се събудиш през нощта.            В британския фестивал на музиката и на изкуството, клоуните не са били допуснати, защото много от хората там са се боели от тях. 
(bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BB%D0%BE%D1%83%D0%BD)
  В някои болници се прилага клоунотерапия в „клоунокръжоци“. Клоуните изпълняват различни магически номера, пеят, разсмиват и съчувстват на децата. У хоспитализирани деца клоунотерапията може да повиши кооперативността между пациент и лекар и да намали безпокойството у родители и деца. При някои деца намалява нуждата от седация. Сред другите ползи са намаленото чувство на болка и повишената стимулация на имунната система на децата. Италианско проучване проведено над деца, на които им предстоят леки операции показва, че те се чувстват много по-спокойни и сигурни, когато освен медицинския екип и родителите, при тях стои и клоун. Според учените, около 60% от децата пред операция изпитват безпокойство, а по-силното безпокойство повишава риска от следоперативни усложнения. Половината от 40-те наблюдавани деца от 5 до 12 години изчакали операцията, обкръжени само от родителите и лекарите си, а при другата половина присъствал и клоун. Резултатите показали, че децата от втората група изпитвали по-малко предоперационно неспокойство. Предимствата на клоунотерапията я правят подходяща не само за болници, но и за други места с по-тежки условия на живот като домове за сираци, бежански лагери, зони на военни действия и дори затвори. 
     
И все пак, първоначалното работно място на клоуните е циркът. Цирк (на латински: circus - кръгла арена) обикновено представлява пътуваща група от изпълнители, включваща акробати, клоуни, фокусници, жонгльори и дресирани животни. Представленията се състоят в огромна палатка (шапито) с кръгла форма върху кръгла арена.
 У древните римляни циркът е открита, обикновено пясъчна арена и място за конни състезания, състезания с колесници, а по-късно и за други зрелища.           Циркът в сегашния му вид се появява в края на XVIIIв. За негов баща се счита англичанинът Филип Астлей (Philip Astley), а за рождена дата - 9 януари 1768г., когато прави първото представление в Лондон. През 1772г. той построява в Париж кръгла зала, която нарича цирк, и започва да дава представления, състоящи се от акробатически и ездачески трикове. Скоро след тях италианецът Антонио Франкони и семейството му построяват своя арена. Те въвеждат в програмата пантомима и борби между кучета и диви животни. Първият, който използва огромна платнена палатка за циркови представления е Джошуа Пърди Браун (Joshuah Purdy Brown) през 1825г..             В Русия през 1919г. циркът е национализиран и през 1927г. е създаден Държавният университет за циркови и вариететни изкуства, известен с популярното име Московско цирково училище. Когато Московският държавен цирк започва турнета по света през 1950г., представленията му надминават по сложност и оригиналност всичко, което е съществувало до този момент в цирковото изкуство. В началото на 21-ви век най-добрите циркове са канадският Cirque du Soleil, френските Cirque d’hiver, Cirque d" йtй и др.
(bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B8%D1%80%D0%BA)
Фотоси: интернет

Категория: Изкуство
Прочетен: 2580 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 13.05.2013 20:52
          Шутовете са се появили още в древността. Първото споменаване на шут се среща у Плиний Стари в неговия разказ за посещението на Апелес в двореца на крал Птолемей I. Разцветът на шутовете настанал през Средновековието, когато за много от хората това било единственото средство за препитание. Всички кралски дворове имали собствени шутове, които развличали монарсите и техните приближени със свирене, жонглиране, шеги и анекдоти, всевъзможни ребуси и игри.

Шутът е аналог на клоуна, асоциирайки се, по правило, със Средновековието. Традиционно, шутът се изобразява с шутовска шапка със звънци. Трите й дълги краища символизират магарешките уши и опашка- атрибути на карнавалните костюми от времето на римските Сатурналии и „магарешки процесии“ от ранното средновековие. В Англия традицията на придворния шут прекъсва със свалянето на Карл І през 1649г.. Оливър Кромуел създава пуританската република, където нямало място за подобно фриволно занятие.

Шутът бил символичен близнак на краля. Той дори има свой скиптър. Шутовете се възприемали като хора, по Божия воля останали недоразвити деца. Не само хора с артистични способности, но и хора с психически заболявания често заработвали средствата си за съществуване с шутовство. Всички кралски дворове на средновековието наемали различни видове шутове, в чиито умения влизали музициране, жонглиране, актьорство и задаването на загадки. В периода на управление на Елизабет І Английска Уилям Шекспир пише своите пиеси, често въвеждайки в тях шутовете в качеството на едни от своите герои. Сред най-известните шутове в историята е Ян Лакоста (Пьотр Дорофеевич), придворен шут на първия руски император - Петър Велики.

Традицията на шутовете свършва, когато Чарлз I е свален от трона по време на гражданската война. Чарлз II не подновява традицията и тя изчезва по време на Просвещението и Реформацията.  

В Русия шутовството има древни традиции. Персонажът от руските приказки Иванушка Глупакът често се противопоставя на Царя именно в качеството си на носител на тайно знание, представено като глупост, безсмислица.

В руския феодален дом или дворец имало шутове, в чиито задължения влизало развличането на господаря и гостите със забавни лудории. При двора на руските царе, а по-късно и императори, също имало шутове.  Един от най-известните придворни шутове на Петър Велики- Иван Александрович Балакирев, влязъл в историята с множеството разказани анекдоти, и Ян д` Акоста, който заради политическите и богословски спорове получил от Петър остров във Финския залив и титлата „Самоедски крал“.

Проследява се също така определена връзка на традицията на шутовството с традицията на лудостта, въпреки че последното носело съществена, духовна, сакрална натовареност. В трилогията на Александър Дюма „Кралица Марго“, „Графиня де Монсоро“ и „Четиридесет и пет“ се появява придворен шут на крал Хенри ІІІ- Шико, изключително умен и благороден човек. Но изследователите смятат, че сакралният смисъл на шутовството има своите корени в езичеството и шутовете не са луди, а питии (жреци пророци), пророци, пазители на тайни знания.

За това има множество примери, в това число и не от европейската история и литература. В исляма шутът се наричал Настрадин Ходжа- рядък хитрец и пройдоха. А в литературата често шутът влиза в ролята на гадател или човек, който по някакъв начин принуждава главния герой да обърне внимание на това, което до момента е изглеждало маловажно. А в Гьотевия „Фауст“ в ролята на кралския шут влиза самият Мефистофел.

В двора на Людовик VІ Дебелия се чували шегите на селски глупак, който полунормален хулиган много обичал да дразни пажовете в присъствието на дами. И веднъж търпението им се изчерпало. Те решили да дадат урок на нахалника. И понеже под заплаха със смърт категорично било забранено да го докосват, те просто приковали ухото му към стълба на един от навесите в парка. Вбесеният крал устроил разследване, което се състояло в това, че пажовете, притежаващи ранг, били длъжни или да си признаят, или да отрекат участието си в шегата, а шутът, следвайки краля пред строя, бил задължен да ги разпознае. Всеки от пажовете гръмогласно се клел в чест и вярност:
            - Господарю, аз не бях там!...

Когато стигнали до последния, кралят въпросително погледнал шута, а той, вече забравил за какво са се събрали, застанал мирно и гръмко извикал:
            - Да, там въобще нямаше никого. И мен в това число.
След това освободили пажовете. Много за кратко препускал шутът по своите шутовски дела, защото други пажове приковали и другото му ухо.

В двора на Хенри ІІІ за свое удоволствие и гъдел хулиганил благородник, като по този начин се криел от своите гонители майнските херцози. Той имал две несъмнени преимущества- бил остроумен и бил истински мъж.

    Разказват, че във времето на една от обструкциите, устроени от кралските слуги на своя покровител, шутът така се самозабравил, че си позволил хубавичко да го удари. Кроткият крал се вбесил и мигновено заповядал да накажат простака, но като се успокоил, решил, че ще изглежда смешен. Тогава предложил на шута да се извини така, че да го оскърби още повече. И шутът го направил моментално:

-                        Прости ми, о, мой кралю! Мислех, че е кралицата!...

Веднъж у Бирон попитали един от царските шутове:

-                         Вярно ли е, че си женен за коза?

-          Вярно е, след няколко дни й предстои да роди. Надявам се, че ваша светлост ще я удостои с посещение и няма да забрави да я почете с обичайния подарък за новороденото.

   Царица Анна, жадна за забавления, пожелала при него да отиде целият двор. В уречения ден, навестявайки шута, господарката и придворните го поставили в постеля заедно с коза, която била пищно натруфена с дантели и ленти. Анна изпаднала в неописуем възторг, щедро наградила шута, а гостите му поднесли много подаръци.

Сред царските шутове се отличавал известният Балакирев, забавлявал още Петър Велики. При Петър шутът попаднал в тъмница, заради причастността си към нашумелия случай на Монс, смятан за любовник на Екатерина и екзекутиран от императора. Идвайки на власт, Екатерина І извадила Балкирев от затвора, а Анна Ивановна решила отново да се възползва от саркастичните му шеги.

Сред шутовете се намирали и аристократи, такива като княз Волконски и Галицин, граф Апраксин. Те примерно изпълнявали своите задължения. Веднъж, покрай всякакви забави и увеселения на царската особа, на Галицин се паднало отделно поръчение: да подава на господарите и техните гости квас и разхладителни напитки. За тази длъжност започнали да го наричат „княз квасник“, а понякога- „самоедски хан“. Той се отличавал със своите импровизации, каламбури, находчиви отговори.

Михаил Алексеевич Галицин се оженил в чужбина за италианка, приел католическата вяра. Узнавайки за това, Анна Ивановна го извикала в Русия и го направила придворен шут. Анна била увеселявана от всякакви джуджета, гърбушковци, сакати, глупаци и идиоти, калмики, *черемисы (*това не успях да си преведа), негри. Няколко часа поред можела да се шегува с Чернишевски, ползващ се с особеното покровителство на царицата.

Нужни били всякакви нови развлечения за нейно императорско величество. Знатните гости също се стараели да вземат участие в забавите и шегите. Така, генерал П.С. Салтиков демонстрирал изкуството да показва на пръсти разни фигури, завъртайки първо ръката си на една страна, а кракът- в другата.

Една от придворните постоянно уверявала всички, че не е на повече от четиридесет години, въпреки че вече прехвърляла петдесетте. Чувайки отново думите й, Галицин промълвил: „Може да й се вярва, защото тя вече десета година все в това ни уверява“. Осемдесетгодишен генерал се оженил за младо момиче и се оплакал, че вече не може да има наследници. Съчувствайки, шутът отвърнал: „Да се надявате не можете, но винаги можете да се опасявате“.

На прием у Бирон една дама посъветвала: „Днес всичко е толкова скъпо, че скоро ще ни се наложи да ходим голи“. Шутът се намесил в разговора: „О, госпожо, това би било най-скъпото ви облекло!“ Някой попитал шута защо богинята на любовта Венера винаги е изобразена гола. На това той веднага отговорил: „Защото тя винаги прави голи тези, които са прекалено запленени от нейните забави“.

Известният със своите измислици поет Тредиаковски попитал Галицин: „Каква е разликата между теб и глупака?“. Шутът веднага отговорил: „Глупакът пита, а аз отговарям“.

Живял някога Шут. Най-обикновен шут. Носил трирога шапка със звънчета, веселил народа. Имало случаи, когато от сутринта излизал на градския площад и танцувал. Танцувал и се смеел. Танцувал и танцувал Шутът дни наред и накрая не забелязал как при него дошла Смъртта. Тя го погледнала и си помислила: „Хубаво танцува Шутът! Но все някога той непременно ще се умори- тогава и ще го хвана. А дотогава и аз ще си потанцувам заедно с него“. Шутът видял танцуващата Смърт и също си помислил: „Нека танцува! Все някога Смъртта непременно ще се умори- тогава и аз ще избягам“. Така и танцуват ден след ден, нощ след нощ Шутът със Смъртта под звуците на Saltarello и не могат да спрат. Защото ако спре Шутът, Смъртта ще го хване; ако спре Смъртта- Шутът ще избяга.


БАЛЛАДА О ШУТЕ

Звени, бубенчик мой, звени.
Играйте, струны, в такт напеву.
Я вам куплеты пропою,
Как шут влюбился в королеву!
Жил при дворе у короля
И у прекрасной королевы
Веселый шут. Король любил
Его веселые напевы.
Был шут влюблен, но вот беда:
Любил он не простую деву,
А, гордость в сердце затая,
Тот шут влюблен был в королеву.
Звени, бубенчик мой, звени,
Рыдайте, плачьте громче, струны!
А, гордость в сердце затая,
Тот шут влюблен был в королеву.
Раз королева говорит:
- Мой шут, пропой мне серенаду!
Коль тронешь сердце ты мое,
Получишь поцелуй в награду!
И шут запел. И песнь лилась,
Как с гор весной сбегают струи.
А ночь прошла, и шут узнал,
Любви как сладки поцелуи.
Звени, бубенчик мой, звени…
Но, злобной ревностью горя,
Влюбленный паж уже злословит,
На королеву и шута
Донос коварный он готовит.
И снова ночь, но шут – в тюрьме.
О королеве он тоскует.
Ведь он не знает, что она
Не одного его целует.
Звени, бубенчик мой, звени…
Король наутро с палачом
Пришел к жене в ужасном гневе.
И, прикрываяся плащом,
Так говорит он королеве:
Я тоже песню полюбил,
Я тоже внял ее напеву.
Так на, возьми – вот голова
Шута, что любит королеву!

Източник: midnight.nnm.ru,
vespig.wordpress.com/2009/02/07/%D1%88%D1%83%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D1%88%D1%83%D1%82%D0%BE%D0%B2/

P.S. Преводът ми е съвършено свободен, поради което моля извинение за евентуални грешки от всякакъв характер

По-подробно за най-прочутите шутове тук: krysy.blog.bg/hobi/2012/08/02/kralskite-shutove.985076

 

Категория: Изкуство
Прочетен: 2296 Коментари: 5 Гласове: 0
Последна промяна: 26.04.2013 23:05
Опитвам се на себе си да бъда интересен
с ежедневния си собствен мухъл.
Дотогава, додето на лечебната плесен
балонът неволно (или пък нарочно) се спука
и спра да съм бухал...

Продава ли се "интересно"-то като стока
и може ли да бъде купено?
Категория: Поезия
Прочетен: 935 Коментари: 4 Гласове: 4
Последна промяна: 23.04.2013 08:43
Морето спря на хоризонта.
Пречупи се и стана водопад.
Претопява то всяка корона
на алчност, пороци и власт.

Мига на нашия кратък живот
белязва сега Водолеят.
Под справедливия му бързащ меч
да прегрешат не ще посмеят.

Категория: Поезия
Прочетен: 304 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 21.04.2013 20:59
           От няколко години сме т.нар. интернет потребители. (За началото и хронологията на навлизането и популяризирането на интернет в България тук: www.digsys.bg/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/bg) 
Всяко наше действие в този свят ни прави потребители, които имат достъп до информация от най-различни области и сфери на живот. Той е средство и за контакт, за разглеждане и публикуване на материали. Интернет е нова социална област, където се осъществяваме като личности със своите особености и характер.


Виртуалното пространство е колкото забавно, толкова и опасно. Главна негова особеност е анонимността на потребителя. И в същия този момент я съчетава с един индивидуален и личностен ексихибиционизъм чрез социалните мрежи и подобните на тях сайтове и форуми. От анонимността, а и от бързината, с която посланието ни достига до множество от хора, произтича по-голямата лична свобода на изразяване. На всеки е позволено да сподели мнението си по всеки въпрос, който го интересува. И не само това. Възможно е да попита и потърси информация и помощ за проблем или въпрос, които го вълнуват и интересуват. Виртуалният свят може да ни предложи пространство, в което да градим своето реално Аз, но и обратното- да симулираме желана от нас представа. От последното произтича следващата особеност- симулативността, илюзорността, фикционалността на интернет. Ето какво ни казва чичко Гугъл за значението на думата „виртуален“- „като истински". Пояснява, че съществителното изпълнява същите функции и предназначение като реално съществуващо, но няма физическа (механична, онтологична...) реализация и е резултат на мисловна дейност- измислен образ, фантазия на индивид, нещо, което е резултат от взаимно споразумение или внушение. Най-често се употребява, когато програмен продукт (също резултат на мисловна дейност) реализира в електронен аналог нещо физически съществуващо- виртуален тренажор, виртуален пост терминал за електронно разплащане, виртуален моден салон, виртуален свят и т.н.). Виртуален образ на реален предмет може да се получи и в резултат на оптично, електронно или друго преобразуване.
И какво излезе сега? Че виртуалният свят само наподобява реалния. Той е негов отпечатък. Копие. Понякога неточно копие. Че, пребивавайки в интернет, ние живеем в един мисловен, направо измислен свят- свят на въображение и безброй възможности.
От това произтичат също толкова безброй последствия. И психически, и психо-физически. Като продукт на човешкото мислене и въображение, виртуалното пространство ни въздейства като всяка друга творба на изкуството. То проправя пътека до нашия вътрешен свят. Въвежда в него своите образи, шаблони и модели. И това е вид манипулация. Затова и негова особеност е именно манипулативността- способността му да внушава и гради представи, които невинаги отговарят на нашите. Пряко свързана с това е и сугестивността му. Изразява се във факта, че този виртуален свят, чрез многообразието на информацията, която предлага (много често тя е в хаотичен вид- на една страница човек може да се сблъска с доста разнородни текстове, изображения и т.н., които бомбардират съзнанието му с неподозиран подтекст, и то само за един относително кратък времеви момент), може да внушава съдържание и идеи, да провокира асоциативни връзки в нашия ум, даже реални действия. Това е, колкото полезно, толкова и притеснително. За психиката, преживяванията и процесите, които предизвиква виртуалният свят, са същите като в реалния. С тази разлика, че са по-интензивни, развиват се по-бързо, отколкото в действителността. Понеже е скъсен периодът на дълбочинното осъзнаване и обработване на получаваната информация. В този смисъл, виртуалният свят ни подтиква не към качествено задълбочаване, а към количествено разширяване на полето на данните, които разглеждаме. Той е хоризонтална култура.
В известен смисъл, интернет не засилва стремежа към знания. Напротив, той е като огромен вселенски архив, в който винаги и по всяко време може да бъде намерено всичко. Затова и той не ни подтиква към ползване и трениране на паметта ни. Обратно. Той предоставя нужното ни в готов вид, без да има нужда да се напрягаме особено. Не е необходимо да помним нещо, което е вече запаметено, макар във виртуален вид. Това прави този въображаем свят продукт на потребителското общество.
Със сигурност, могат да се добавят и още особености и характеристики. Според мен, тези са основните. За да нямаме  проблеми, прекарвайки времето си в тази симулирана реалност, трябва да знаем, че в интернет: 1.нищо не е такова, каквото изглежда или за каквото се представя; 2.да не приемаме нищо лично; 3.да не се поддаваме на провокации, които целят да изкривят реалната ни представа за нещата; 4.да приемаме виртуалния свят като един условен, фикционален свят (точно като една книга, пиеса, филм или друго произведение на изкуството), който има свои правила и закони, които е добре да спазваме; 5.да не прекаляваме с виртуалните си преживявания, защото рискуваме да им позволим да доминират над здравословната ни реална среда и да забравим за физическия свят; 6.и не на последно място, да си прекарваме добре, забавлявайки се и търсейки и ползите от това творение на човешкия ум, което има способността да усложнява, но и да улеснява живота ни.  

Категория: Други
Прочетен: 1597 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.11.2013 15:42
Колко дълга е
и колко далеч
стига сянката
на вечната пустиня?
Може ли обшитото
с конец небе
най-после да изгрее
в синьо?
Въздъхнах
пред оазиса миражен.
От дъха ми
той изля се в облак.
Студено е.
Макар във пазвата
да пазех
въгленчета
от пустинна роза.
Отвъд е.
Там- след
пясъчната буря,
вдигната
от живата илюзия 
за зората,
срамежливо румена,
облечена
в пурпурна риза.
Топят се.
И изчезват бавно
пътеводните звезди
в пустинята.
Камилите
керванни чакат
утрото
да ги погали
с изгрева.

Категория: Поезия
Прочетен: 569 Коментари: 0 Гласове: 5
           Много е болезнено човек да се погледне през очите на другите. Не зная има ли нещо, с което може да се сравни чувството. Може би, една пясъчна скулптура, ако можеше да говори, би изразила какво изпитва, когато се разпада песъчинка по песъчинка от напора на вятъра или на вълните. Така и нашата представа за самите себе си рухва, когато разберем как ни виждат останалите… Вече имам убеждението, че това, което мислим за себе си, трудно се покрива с онова, което успяваме наистина да изразим и да предадем на света. Ние сме като огледала, които отразяват лъчите на собствената ни същност. И сме продукт на своето въображение, често моделирано и от въображението на най-близките други за нас.

Не зная може ли да се говори за реалност по отношение на това кой какъв е. Зависи от индивидуалния интелект и от психологическата способност на всеки от нас да покрива богат спектър от емоционални и ментални състояния.

Но е по-добре така. Да знаеш как те виждат останалите. То е като срез на живо тяло без упойка. Един тънък скалпел, направил прорез в сърцевината на твоето Аз, разкрива всяка твоя особеност, всяка извивка…целия ти профил… Дисекция, след която, ако останеш жив, може да помечтаеш да разбереш истината за себе си, защото дори вдигнатата за миг завеса не разкрива все още всичко. Болката не е истина. Тя само води към нея. Тя е път, а не пристигане.

Да се погледнеш през очите на другите… Не зная по-противно нещо. Не зная нещо по-отблъскващо, по-смазващо, по-разкъсващо, по-смъртоносно дори… И, колкото и да е странно, всичката тази болка е не само страдание. Тя е и наслада. Все още не зная заблуда ли е, че е откровение за същността ни. Понеже, мазохистичната наслада, до която води и ти дава ключа към себепознанието, може да е само израз на самозаблуда и суета, че постигаш Сократовия призив „Опознай себе си!“.

Това, което виждат останалите, това, което сам смяташ за себе си или нещо по средата е най-близо до реалността? Нали в общуването градим своя образ, коригирайки самомнението си, и очертаваме една по-реалистична представа за себе си? Е, от нея боли. Безумно.

      И, ако някой желае да отблъсне някого, защото е прозрял в душата му, проникнал е, преорал я е и не му е харесало, е по-добре да го направи открито. Нека каже, заставайки срещу този човек (мъж или жена), какво мисли наистина за него! Безапелационно. И без да се крие и извинява с учтивостта или възпитанието си. Та нима има право да поддържа една лъжа и да лишава другия от възможността  да постигне своята истина, да върви по своя път? И нека се отстрани от него! Защото така е справедливо. И защото неговата истина не е абсолютна. Това са само личните му критерии, проектирани върху този някой. И е човешко да не упражнява насилие над него, щом не ги покрива, не защото е недостатъчен или повреден, а защото не е този, от когото той се нуждае. 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1015 Коментари: 5 Гласове: 3
Последна промяна: 06.12.2014 14:38
2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 446329
Постинги: 701
Коментари: 452
Гласове: 1308
Календар
«  Април, 2013  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930