Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 876067 Постинги: 766 Коментари: 468
Постинги в блога от Март, 2018 г.
23.03.2018 21:02 - 40

           Бяха изминали два дни, откакто навърших четиридесет. Подготвях се дълго за това число и вярвах, че ще е най-хубавият рожден ден, защото нямаше да съм длъжна да купувам нещо, да каня някого, да чакам нещо. Мисълта ме изпълваше със спокойствие и сигурност. Това е идеалното състояние, в което искам да пребивава духът ми: да не трябва да удовлетворявам нечии очаквания и аз да нямам такива към никого. Какво по-прекрасно, какво по-освобождаващо?  

            Настроена да приемам поздравления, бях като пиар цял ден. Разбрах какво им е на звездите и защо си имат хора, които ги представляват- отговарят вместо тях, контактуват с външния свят вместо тях. Фейсбукът ми гръмна. Е, силно казано- само около 58 публикации с поздрави в дневника ми, на всяка от които се постарах да отговоря лично. Не броя честитките като съобщения, които започнаха още в първия половин час от новия ден. Не можех да заспя и се опитвах да се приспя, отговаряйки им. Не мога да се похваля със завиден брой виртуални приятели. Имам малко повече от две стотици такива. Някои от тях са ми и реални, други не познавам въобще…  Така или иначе, всички те украсиха хронологията ми с цветни картички, запечатали мъдри слова, които приех като заклинания. Приятно е чувството, че си забелязан, че съществуваш в нечии мисли...      

            И телефонът ми бе на път да прегрее. Не, че много хора ми се обадиха, но достатъчно, за да стоплят батерията на новия ми смартфон и сърцето ми. Почти ме просълзиха. Странно бе, че за пръв път просто приемах случващото се- не си казвах, че не го заслужвам, не се питах правя ли същото за другите, карам ли ги да изпитват същото, каквото аз сега, нито отхвърлях и мразех деня като преди. Но не зная бях ли щастлива. По-щастлива бих била, ако можех да си чета книжката, потопена във фантазии, вместо да стоя в напрегнато очакване на следващия звън. Е, поне си тествах батерията. Яка излезе.

            Четиридесетте не се празнуват. Така и не разбрах откъде идва вярването. За пръв път чух за него от сестра ми, когато преди десет години преживя навършването им. После и други ми споделяха, че така се постъпва. Тоест не се постъпва никак- не се прави нищо. Сякаш умираш. Сякаш всичко е на смърт- мислех си, когато ми разказваха. Попитах Гугъл, естествено, но не намерих нищо по-различно като обяснение. Да, четиридесетте години, през които евреите прекосявали пустинята; да, четиридестте дни след раждането, през които майката и детето са уязвими и не бива да се показват пред никого; да, четиридестте дни след смъртта, отредени на душата да се раздели с тялото; да, в Източна Азия числото 4, редуцирано от 40, е фатално число и то не присъства в номера на улици и стаи, както и като модел на телефоните Нокиа (точно Нокиа? Нокиа като новия ми телефон, който е…5-ца, слава Богу)… Да, да. И други, и други… Най-достоверно обаче, поне за мен, звучеше твърдението, че, според едно откритие, развитието на човешкия мозък завършва именно на 40- формирането на префронталната кора приключва в този период. Както и че в Древна Гърция хората трудно доживявали посочената възраст и да я достигнеш било равносилно на постигане на привилегия, наречена дълголетие. Е, браво! Завършена и благословена с дълголетие съм според всичко това. Добре, хубаво- казвах си още. Метафорично мога да навържа тези неща в едно символично тълкувание, но въпросът, главният въпрос е какво ще се случи с мен, когато изпълня заветното число.

            Да си призная, в началото, когато се замислих на колко ще стана, какво съм постигнала досега и какво не съм, доста се натъжих и обезкуражих. Не мога да твърдя, че имам това, което може би би трябвало да имам на тези години. Признавам го с горчивина. Не съм и това, което съм си представяла и което съм искала да бъда. Съгласявам се с положението, колкото и болезнено да е усещането. Което всъщност произтича от сравнението с останалите. Винаги съм мразела да ме сравняват. Все съм вярвала, че всеки е уникален и неповторим. Че такава съм и аз. Излишно его? Оправдание? Не зная. Каквото и да е. Има ли значение? От всичко най-щастлива ме правеше идеята, че няма да се опитвам да правя тържество. Именно „опитвам“. Хич ме няма по тези неща. Липсата на подобно задължение бе за мен изход. Все искам да се измъкна. Не понасям затворени врати. Но само в преносен смисъл. В буквалния ги предпочитам. Вбесявам се от притворени, зяпнали или зеещи врати.

            И все пак неприятна беше тегобата с почерпката на колегите. Длъжна се чувствах. Те щяха да ми съберат пари и да ги сложат в картичка, каквато бе традицията, и щяха да го направят, независимо дали щях да занеса нещо за ядене или не. Исках да се осмеля най-после. Какво ли? Да постъпя, както аз искам, и да видя какво ще стане. „Да постъпя, както аз искам“, в моя случай не бе ли равносилно на подчиняване на правилата на едно суеверие? Дали не криех смелостта си зад него?

            След стопяващо твърдостта ми обаждане на шефката, което ме намери в отпуска ми, отпусната под одеялото с книжка в ръка – „Дамата с меча“ (със завидна точност заглавието на подаръка на две мои приятелки ме целеше с подтекста си), реших, че е проява на неуважение и незачитане, ако съвсем не ги почерпя. Взех решение да купя една торта. Успокоих се с мисълта, че няма да е точно в деня на раждането ми и че няма да има веселба, скачане, игра, смехове и прочие, характерни за един купон, изпълнен в стила на Дионис или Бакхус, а ще е маскирано като почерпка за…здраве, да речем. Поверието твърди, че, шумно отпразнувани, 40-те вещаят смърт. Така загинал един български мафиот- казва интернет. Как аз - обикновен и незначителен като мравка човек - би могъл да се сравни с един такъв?! Успокоих се аз и речено-сторено.

            22-ри - белязаният ден, настъпи. Платих тока и се отправих към магазина. Дълго избирах сока- натурален да бъде. После около 5-10 минути размишлявах върху дилемата да купя ли бонбони или не. Е, отказах се. Суеверието кънтеше в главата ми, повтаряйки ми, че и без това съм еретик. Ами ако 40-те са шансът ми да се осмеля? А? Какъв е залогът? Животът ми? Е, щом вече бях преценила, че не съм направила кой знае колко с него, защо да се страхувам да го загубя? Да, именно. Той не представляваше ценност за мен, не го бях оценностила, затова с готовност и лекота го пожертвах. Не взех бонбони. Поисках по-голямата торта- то и нямаше избор. Платих. Грижливо ми я прибраха в чантичка, а аз в друга наместих сока. Една жена услужливо ми отвори вратата и аз, доволна и уверена, че всичко върви по план, се отправих към колегите. Не бях се мервала почти цяла седмица. От понеделник бях в отпуск, а бе четвъртък.

           Вървя си аз с тези мисли, вървя си по тротоара, когато, бог знае откъде и защо, всъщност видях откъде- откъм запустялата и недовършена сграда на „операта“, се появи черна котка. Чисто черна. „Не трябваше да черпя.“- беше първата ми реакция и намалих ход. Намалих и дебнех, но животното щеше да пресече пътя ми, отивайки, където просто отива, както казват в социалните мрежи, като се опитват да се присмеят и да омаловажат суеверията. Миг на преценка и колебание ме отделиха от момента, в който с кикот и бясна скорост, стискайки двете торби в ръцете си, се втурнах да премина улицата. Тичах с всичката сила, която имах, обезумяла от глупавата и смешна амбиция да победя котката. Черната котка. Със сигурност поведението ми е изглеждало абсурдно и провокативно, защото тя промени ритъма на походката си. Движението ѝ премина в ускорително, на който удар аз отвърнах със спринт. Бях решила да се бия до последно, да се боря за победа, да я изпреваря. Не, не бях решила. Водеше ме инстинктът- бях стиснала зъби от яд и упорство. Приех го на живот и смърт, да му се не види. Инатях се и тичах, смеех се като луда и благодарях, че няма наоколо хора с изумени погледи. Когато се озовах от другата страна на улицата, на отсрещния тротоар и погледнах към котката, защото, тичайки в своята писта, нямах време да следя движението ѝ – движението на черната котка, се залях в нов смях. Победена или втрещена от нелепостта ми, тя стоеше на средата на шосето, гледаше ме едновременно със спокойни и учудени очи и ми даваше път.

            Колегите се радваха да ме видят.

 

Категория: Други
Прочетен: 954 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 23.03.2018 22:13
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 876067
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Март, 2018  >>
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031