Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 434749 Постинги: 695 Коментари: 450
Постинги в блога от Април, 2015 г.
15.04.2015 22:33 - Survivor - Silver Girl
Сребърно момиче, остани до утре! Вземи сърцето ми с една единствена целувка! Сребърно момиче, светът вън от нашия прозорец някак избледнява в моменти като този. Докато тази вечер по улиците на града хората препускат, ти и аз вземаме своето време, безценно време.   Не искаш ли да лежиш до мен (да останеш с мен) повече от един момент? Не можах да понеса да те видя да тръгваш през тази врата. Остани с мен (остани с мен), бъди моя единствена в света само за един златен момент, мое сребърно момиче!   Сребърната луна ни държи в своята власт с магия, с която не мога да се боря. С цялата моя сила бих върнал мига. Легни до мен сега, макар и само за една нощ! Далеч долу, по улиците на града хората препускат. Ти и аз вземаме своето време, безценно време.   Не искаш ли да лежиш до мен (да останеш с мен) повече от един момент? Не можах да понеса да те видя да тръгваш през тази врата. Остани с мен (остани с мен), бъди моя единствена в света само за един златен момент, мое сребърно момиче!   Не искаш ли да лежиш до мен (да останеш с мен) повече от един момент? Не можах да понеса да те видя да тръгваш през тази врата. Остани с мен (остани с мен), бъди моя единствена в света, мое сребърно момиче! Не искаш ли да лежиш до мен (да останеш с мен) повече от един момент? Не можах да понеса да те видя да тръгваш през тази врата. Остани с мен (остани с мен), бъди моя единствена в света, мое сребърно момиче!   
Категория: Музика
Прочетен: 941 Коментари: 2 Гласове: 6
Последна промяна: 15.04.2015 22:34
10.04.2015 19:28 - Птицата
Беше способна да прелети хиляди километри, носейки в човката си семето. Имаше силата на ветровете и на всички посоки на света. В нея бяха събрани мощта и величието на небесните висини и дълбините на морета и океани. Може би, я спасяваше това, че не умееше да мисли, а се осланяше на инстинкта си. Обичаше да затваря очи и така необезпокоявана можеше да лети до забрава. Не изпитваше страх. Беше се научила да хвърчи, благодарение на едно падане от гнездото. Заболя я. Но именно болката я накара отново да опита, вярвайки, че ще успее. Разтвори крила. Размаха ги. Изпъна шийка и освободи крачетата си от оковите на земното притегляне. Остави се на въздуха. Майка ѝ и баща ѝ не бяха вкъщи. И нея не намериха там, когато се върнаха. Бе отлетяла. Това не ги натъжи. Птиците не плачат за такива неща. Напротив- радваха се, че небето бе станало неин дом. Бяха мъдри и знаеха, че ще се върне, когато има нужда от почивка. Но най-вече заради спомена от първия полет. Защото птиците винаги се връщат към него. Не от носталгия. Те не изпитват такава. А за да си припомнят как започва свободата.  Беше способна да прелети хиляди километри, носейки в човката си семето. Можеше да спи, докато прекосява надземни коридори. Можеше да упорства срещу вятъра, който също следваше своята посока. Тя знаеше това- всеки има път. Но не, за да се противопоставя на другия или да се бори с него, а да го споделя. Вятърът можеше да се опита да изкопчи семето, което носеше под клюна си. Тя нямаше да позволи обаче. Защото не можеше да забрави мисията си. Щеше да жертва крило или крак, загуба на перушина или да получи рана върху тялото, но нямаше да се остави някой да ѝ отнеме целта. Тя я подхранваше и сгряваше през студените нощи, когато вятърът ставаше повече от нахален. Изпитваше я със студените си течения и я заплашваше, че ще я превърне в ледена шушулка. Не можеше. Тя бе сигурна в това. Защото я топлеше семето, което беше скътала между твърдите си и сурови устни. Ако трябваше, щеше да се сниши, за да избегне лепкавите мразовити ръце на вятъра, но нямаше да се остави да я победи. Винаги можеше да спре някъде. Имаше дървета, скали и брегове, които бяха гостоприемни. В повечето случаи обаче, предпочиташе да си почива, летейки. Съзнаваше, че носи отговорност. Ако слънцето бе немилостиво, тя му прощаваше. Събираше лъчите му и ги изпращаше срещу ледените игли на вятъра. Беше се научила да управлява стихиите. Балансираше между тях. Изправяше ги една срещу друга, за да преодолее препятствията, които ѝ поставяха. Помнеше и нямаше как да забрави семето, което носеше. В най-тежките моменти я спасяваше бъдещето. И него пренасяше. Бе се превърнала в пощальон на времето. Във вестоносец и пилот на мечтите. Освен семето, в нея бе скътан образът на разлистено дърво- дълговечно и живо, изпълнено с песните на домуващи птици. Може би, един ден тя щеше да бъде една от тях. Ако не бранеше от вихрите друго семе, което мечтае да се превърне в стъбло, клони, листа и плодове. Виждаше слънцето, което прозира през короната на преобразената семка- светли ресни на щастливо сбъдване. Птицата не мислеше това. Тя сънуваше прекрасното място, където няма нощ, където владее властителят Ден. То бе остров на спасение за всеки, отмалял от пътя си, търсещ подслон и нуждаещ се от сили, за да продължи. Никой не оставаше завинаги тук. Само семената, които бяха предназначени да живеят вечно. То не беше привилегия. А дълг. Те бяха родени, за да пребивават тук. Но не за да почиват, не да дремят и проспиват живота си. А за да го пораждат и даряват на другите. Такива бяха създадени. И сега птицата отиваше там- да изпълни едно предопределение. Защото и тя бе избрана да бъде част от веригата, която не се прекъсва, дори когато е скъсана. Защото тя бе обикновена птица, но с необикновен живот. Онази, която носи спящо семе, от което ще се роди дом, в който всички ще черпят меда на покоя и радостта. Защото тя бе птица, за която разстоянията от хиляди километри са само една крачка към мечтата.              Защото тя бе просто птица. Птица, но с име- Любов. 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2008 Коментари: 2 Гласове: 6
Последна промяна: 10.04.2015 19:36
05.04.2015 15:38 - ***Не сме Адам...
Не сме Адам. Не сме и Ева. Ябълката сме.   Жените може и да са мадам, мъжете- силен север,   ала сигурна съм, даже знам, че всеки носи във сърцето червей. 
Категория: Поезия
Прочетен: 2720 Коментари: 2 Гласове: 6
Последна промяна: 05.04.2015 15:39
В средата на времето…там, където няма молитва и ад… В средата на пътя, където всички указателни табели са счупени, а вятърът е прекършил всеки пътен знак… Където, покосена от тайфун, лежи узряла царевица… В средата на времето, където небето е надвесено и пътят вдига прах след всеки заблуден автомобил, където червената пустиня е населена от кактуси, забравили какво е дъжд, където няма изход, защото кръстопътят е мъртъв за своите посоки… Там някъде гори едно безмилостно слънце- опулено и жестоко. А ти вървиш- воин, захвърлил своето оръжие, и носиш само свободата си от небеса и преизподня. Гологлав, разгърден, с чело, опряно в неизбежното, ти си само стопаджия по пътя, наречен съдба. В средата на времето ще вдигнеш ръка и онова озъбено слънце ще те заслепи през огледалото на сгрешил посоката автомобил. Ще се изтърколят по нажежения асфалт подпалените гуми. Ще те окъпят в прахоляк. Ще те отвеят. Ще метнеш фаса, догорял в ръката, върху пламтящото тяло на пясъка. Не, не можеш да запалиш пустинята. Особено червената. Огънят ѝ е в кръвта. Суши и се разгаря, докато всяка песъчинка легне в своя валог…   Отхвръкнал камък ще отскочи. Ще те фрасне по крака, от унеса ще те извади, за да зърнеш маранята в близката далечина. Един си ти по пътя си. Поредният отлитащ заблуден ще пренебрегне палеца на твоето моление. А ти не би. Защото знаеш дом какво е. Той е там, където покорна ляга средата на времето, а ти си първият орисник на свято рождение. Ти знаеш дом какво е- да те гали и обрули вятърът, а слънцето да вие плитки от косата ти, да се полепват по клепачите прашинки, да съхнат устните ти в жажда, да си представяш дъжд, да бъдеш теб…         Забравил да вдигнеш ръка, една - бретона ти разрошила - стара таратайка извива изтърбушено тяло и спира на метри пред теб. Ти не си стопаджия по пътя, наречен съдба, ти си повелител на пътя, наречен съдба… 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 726 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 07.04.2015 15:25
Времето сваля маските. Лицата са други. Телата също. Превърнали са се в черупки, покрити с пукнатини от преживяното, с бръчки от случилото се. Всяка линия или изкривяване е една история, брулила някога изнемощяващите стволове. И няма нищо страшно в това, че сме се превърнали в кухи статуи. Защото това е тържественият миг, в който сме започнали да различаваме. Има дух и материя. Макар с умъртвени тела, продължаваме да живеем. Отвъд тялото. Отвъд кората. Отвъд шареното домино. Какъв по-свят подарък? Немощта ни разкрива, каквито сме. Дънерите ни все по-бавно преглъщат соковете. А ядката, тя все повече потъва, погълната от света на сенките, и все по-могъщо управлява света от там.
Колкото и да се опитваме да държим главите си над водата, колкото и да твърдим, че ходим в светлината, живеем в мрак. С телата си плащаме за това да бъдем тук. Те са негови пленници. И колкото повече губим външната си цялост, толкова повече събираме онази невидимата, онази недостижимата, която набъбва зад маската. На бала с маски можем да си кажем всичко. Защото духът е далеч. Не може да бъде досегнат. На бала с маски телата са просто оживели инструменти в ръцете на оцелостени духове. Говорят други. Не самите устни. Не очите зад отпуснатите сбръчкани клепачи. Не ръцете съсухрени- с жестове. Говорят направеното и опитът. Говорят спокойствието и мъдростта. Говорят и стават по-невидими. Говорят и по-недостижими стават. Зад завесата. И няма по-истинско откровение от играта на това задкулисие. Защото сме открили границата- мостът на превъплъщението. Отсам и отвъд е еднакво далеч… Приели своето безсилие, изгубили паметта си за стореното, прекъснали връзката със земното, учим се на свобода. Мислиш ли да приемеш предизвикателството на волността? Шепот в тихата стая.                                      
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1002 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 03.04.2015 16:49
Превръщаме се в липсите си, за да ги запълним...
Категория: Лични дневници
Прочетен: 990 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 434749
Постинги: 695
Коментари: 450
Гласове: 1279
Календар
«  Април, 2015  >>
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930