Постинги в блога от Август, 2014 г.
Щурците тази вечер гласовити са.
Полъхва хлад. Потрепвам.
Хвърлям пъпката на розата увехнала-
нецъфнала откъснала се. И поредна.
В небето някъде- съвсем високо,
самолет лети- на НЛО прилича.
На мозайка стъпила съм боса
и чувствам се като момичето,
което някога със вятъра говореше
и стихове му посвещаваше дори,
с невидими което спореше,
пред което нямаше стени...
Щурците тази вечер гласовити са.
Повява хлад- полъхва пресен.
Всичко ми напомня селска песен-
стаяваха се някога във нея весело
мечтите ми. Сега е просто есен.
Категория:
Поезия
Прочетен:
775
Коментари:
2
Гласове:
3
Последна промяна:
19.09.2014 11:39
Часът на Рибата
е спрял отдавна.
Мидата отворена е.
Бисерът- отровен.
Категория:
Поезия
Прочетен:
413
Коментари:
0
Гласове:
2
Последна промяна:
31.08.2014 15:02
Нощта ми е като вълна.
Една надежда с друга се смени.
Ще се загърна в плащ от тишина.
Сънят отново нека ме плени.
Категория:
Поезия
Прочетен:
408
Коментари:
0
Гласове:
3
Последна промяна:
28.08.2014 16:39
Посред нощ събуди ме дъждът.
Тъгата ме събуди после пак.
След тях- обсебващи- влетяха те.
Колко по-добре е да съм просто аз!
Колко по-добра е и смъртта,
вместо техният живот, във който
дърво не съм, а храст!
Покой на духа... Покой на духа...
В него е святата власт...
Къде е границата между реалността и въображаемото? Въпросът ми се струва по-важен и съществен от всякакъв отговор.
Категория:
Други
Прочетен:
973
Коментари:
4
Гласове:
4
Последна промяна:
17.08.2014 23:16
Чупим се, защото времето и вечността се борят в нас и времето печели битката. Поне от земна гледна точка. Как да наклоним везните?
Истинското щастие се ражда от тъгата. Тя е плодоносната почва, в която и от която покълва всяко добро нещо. Ражда се от натежалото. Тъгата свива намереното- лъскавия станиол на шоколада на фалшивото щастие, поглъща го като кошче за боклук, скрива лъстивия блясък на измамната хубост, спуска завесите и се преобразява в болка. Става тъмно зад кулисите. Настъпва пълен мрак. И душата бременее. Наедряват в нея образите на всичко било. Те я пробождат в раните и настава страданието. Отеква ехото на съвестта. Всяка празнота заболява със своята болка. Изпълзяват всички чудовища, загнивали в билуто. Паднал е камък в блатото. Разплисква се по стените калта на преживяното. Душевните огледала отразяват преминалото. Картините им са толкова ярки, че режат. Сълзи се отронват. И мият. Тогава, някъде в сърцето, някъде пред вътрешния взор, през процепа на свитата от болката зеница долита светулка. Проблясва. Дава знак. Огънят е прегорял. Овъглени са всички, хвърлени в жертвеника отрязъци време, пространство и събития. Кладата на тъгата донася наслада. В нея е умряло ненужното. Претопило се е. И в тази алхимия прозира щастието. То е лъчът на свободното пространство, осветил празната стая. То е новата светлинна пътека, прорязала зеницата. То е капката зарица, в която се завръща душата.
Категория:
Други
Прочетен:
427
Коментари:
0
Гласове:
2
Последна промяна:
17.08.2014 22:17
Предимството на това да не знаеш е, че се научаваш да казваш "Благодаря!"...
Не изгубих всичко. Само най-важното- желанието.
...
- - Имаше един филм с Деми Мур- „Раздвоение“ (или "Страст на ума"). В него героинята имаше две деца и беше вдовица. В представите си имаше връзка със счетоводител. Самата тя работеше в някаква голяма компания в Ню Йорк като литературен агент. В "реалния" живот срещна мъж, който искаше да има връзка с нея. Много я обичаше. Обаче тя живееше и в двата свята. Разбираш ли?
- - Разбирам, бе. Обаче това са фантазии.
- - Ама за нея не бяха. И двата свята бяха равностойни. Разбираш ли?
- - Разбирам, бе! Напълно разбирам. Обаче са си фантазии това.
- - Ама тя не правеше разлика между тия светове, бе. Съзнанието ѝ е устроено така. Няма граница между реалния и въображаемия свят. Даже на психоаналитик ходеше, за да реши тоя проблем. Защото в един момент трябваше да избере единия от двамата мъже, единия от двата свята. Разбираш ли?
- - Да, бе, разбирам, бе! Обаче...
- - Обаче за теб това са фантазии...
...
Категория:
Други
Прочетен:
784
Коментари:
0
Гласове:
4
Последна промяна:
21.09.2014 23:33
Когато пиша или разсъждавам, или се опитвам да направя нещо реално, аз просто кръжа като пеперуда или друго насекомо около лампа. Нито се приближавам, нито се отдалечавам от светлината. В нейната орбита съм. Такъв е животът ми. Е, понякога се случва да скъся дистанцията. Тогава страдам. Защото изгореното боли. Да си далеч, е също толкова болезнено.
"Никой не отива толкова далеч, колкото оня, който не знае къде отива."
Кромуел
Категория:
Други
Прочетен:
459
Коментари:
0
Гласове:
3
Последна промяна:
12.08.2014 17:42