Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 877480 Постинги: 766 Коментари: 468
Постинги в блога от Януари, 2017 г.
През зимата, снегът когато натежава,
най обичам,
че животът продължава.
Категория: Поезия
Прочетен: 437 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 29.01.2017 19:24
17.01.2017 22:50 - Кучета
Бе обучено добре. Малко бе. Домашно. Умело подтичваше. Бяха го научили да изпълнява разни номера и се чувстваше господар на положението. Не беше лошо по природа, но му бяха внушили да пази територията си. Не, че не трябва, но и другите имат право на пространство. Бе забравило, че живее на земята. Гледаше от висотата на фризирания си бретон и щеше да е хубаво някой да му обясни къде е небето и къде земята, както и колко голямо е разстоянието между тях. Другото не бе много старо, но малко неопитно. Въпреки че бе улично куче, не се бе научило да хапе. Беше беззъбо. Напук на това, постоянно се хилеше. Беше се превърнало в ухилена маска. Същински джокер. То, вярно, че животът доволно разцепи устата му, ама можеше да вложи малко старание, за да изглежда нормално. Понеже го бяха набедили, че е бедно, хърбаво и дръгливо, защото не гледа позитивно на живота, то се бе научило да се усмихва. Вярваше, че това е първата крачка към усвояване на положителното мислене и към привличане на щастливи промени. Искаше да повярва и да бъде като другите. Не се замисляше дали са прави. Виждаше само успеха им. Сега глезеното беше захапало кокала, който старото откри в общия варел. Докато се чудеше какво да прави с находката, другото мина със собственика си и, преди той да усети - не му позволяваше да яде нищо от улицата, беше под нивото му – грабна костта. Щеше да има време да се нарадва. Вързаха го. С доволство гризеше пред влажния поглед на старото, от чиято ухилена муцуна не течаха лиги, както се очакваше- да изпита ревност и да се подразни. Такива са питомните- все мислят, че другите искат тяхното, докато всъщност то е или ничие, или нагло присвоено от тях. На кокала нямаше нищо. Иначе не биха го хвърлили. Пък и беше доста стар, та не можеше да бъде наречен „сочен“. За малкото беше екзотика да се докосва до храна от улицата. То си бе цяло приключение- като това на Буда, излязъл сред обикновените хора, родило цяла философия. Старото наблюдаваше питомното. Не можа да скрие любопитството си. И как, когато то беше толкова ярко и така нагласено, че да събира погледи? Оглеждаше го. А то ръфаше и се озърташе. Ръфаше и следеше реакциите с очи. Старото продължаваше да се хили малоумно. По едно време малкото разтегли каишка, скъси дистанцията, водено от дързостта си, но за своя изненада се почувства неудобно. Все пак преодоля притеснението си и, когато отново го обзе сила, хвърли предизвикателен поглед, който казваше- кокалът е мой и на никого друг. Е, да кажем, можеше някой да го опита, но щеше да бъде само този, който то реши. А старото не влизаше в списъка. Домашното може да не беше лошо. Бе плахо и се усещаше колебание в действията му. Може да не искаше да демонстрира превъзходство, ала не можеше да измени на навиците си. Старото, от своя страна, бе кухо и глупаво. Съзнаваше едно едничко свое предимство, макар да имаше и други. Младото подсъзнателно ги усещаше, но произходът му пречеше да прецени обективно. Именно тази преднина бе щитът, зад който се криеше уличният пес. То не бе и щит. За такъв можеше да се приеме усмивката му, но тя бе следствие от едно недоразумение и не се броеше. Уличното бе това, което е. То знаеше, че никога няма да бъде нещо повече. И това бе неговото оръжие, в това бе неговата мощ. Старото забравяше дори, че боклукчийската кофа бе в неговия квартал. То отдавна живееше тук. И се прехранваше тук. А другото бе просто преминаващо. С неговия бекграунд щеше да стигне далеч. Едва ли щеше всеки ден да прекосява тази улица. Предстоеше му бляскаво бъдеще. Тогава защо слагаше ръка на нещо, което принадлежеше на друг? Уличното не можеше да не започне да си задава сложните въпроси за кармата. То можеше да съзре същността на съперника си отвъд лъскавия му образ. Или по-точно, че тя все още не бе докрай формирана. Успехът и погледите се дължаха на експанзивността и реактивността на питомното- то вървеше и ръмжеше, постоянно охранявайки територията си. Утре щеше да си иде, а старият пес да продължава да рови кофите и да се оставя енергични, голи, нахални и млади като това буржоазно пале да се гаврят с него.          Кокалът беше без късче месо. Но малкото, леко смутено и с наслада, го глозгаше. Хвърляше крадешком погледи, но не спираше да яде. И не защото беше гладно. Точно обратното. Старото приличаше на размазано с валяк петно. Отпред лъщеше само оголената му усмивка, която се стичаше отчаяна надолу. В десния край устните му напрегнати трепереха. От известно време разви този тик, когато се окажеше под нервно напрежение. Ала не се отказваше от усмивката си. Напротив, с още по-голямо усърдие я разтягаше. Накрая разбра, че няма да предизвика разбиране. Не просеше милостиня. Само искаше своето. Беше достатъчно тъпо да повярва, че позитивизмът има силата да промени живота му и че усмивката му ще накара това богаташко конте да го хареса. Без да съзнава, проявяваше великодушие, което малкото щеше да разбере едва след години, ако изобщо го проумееше някога. Наистина остаряваше…  
Категория: Други
Прочетен: 478 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 17.01.2017 22:55
Дърветата са зебри
в джунглата на януари,
подгонени от вятъра
в снежното сафари.

Светът от днес е приказка,
която ще разкаже
красиви зимни мигове,
в спомените пазени.

 
Категория: Поезия
Прочетен: 1150 Коментари: 1 Гласове: 1
Последна промяна: 07.01.2017 22:30
Дърветата са зебри
в джунглата на януари.
Клоните им – гребени,
в снега трептят опарени.

Светът от днес е приказка,
която някой ще разкаже,
и ще живеят винаги красиви
следите в преспите оставени.
 
Категория: Поезия
Прочетен: 869 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 06.01.2017 22:49
За Коледа купих подаръци за приятели: хартиени фенери. В китайския ни мол, както наричаме местния голям магазин, в който работи истински китаец, се продават в няколко цвята. Струват само левче и са примамливи. Отредения за мен фенер обаче, подарих на непредвидени гости- бяха деца. Разделих се с него неохотно, защото в мен детското не си е отишло, и си обещах, че при първа възможност ще се наградя с нов. На втория ден от годината на Петела хартиените фенери висят неугасими в мен. Не, че имам желание, което искам да изпратя до небето, а заради любопитството, което убива котката и което уби и мен. Та, на втория ден от годината на Петела вече имам розов фенер за един лев, купен от местния мол. Вече е шест часа вечерта- едва съм го дочакала, за да е достатъчно тъмно за постигане на чакания ефект. Разопаковам найлоновата торбичка, след като съм прочела инструкциите върху нея, и скъсвам част от финото тяло на светилото, което, поради залежаване на стоката, е залепнало за нея. Е, какво толкова, не правя драма аз. Хората са изобретили тиксото. Решила проблема, неспособен да угаси порива ми, навлечена с разтегления вълнен елек на майка ми, съм на терасата и изпъвам тъничката хартия. Намествам така наречения восъчен фитил в долната част и го запалвам. Гори. Фенерът свети, нежно трепти и аз притихвам. Главата ми е празна от желания, но ще съм щастлива, ако розовото балонче от хартия излети. Знам, че има дървета пред балкона- цели две: череша току пред мен и липа вдясно. Да, да, знам, че над мен е и външното тяло на климатика на съседите, но моят фенер- личното ми преживяване на нещо неизпитвано, ще намери пътя си дори при тези обстоятелства. Отчаян оптимист съм и знам: ще успее да яхне въздушната струя, ще стигне далеч и ще се чудят някои какво е, откъде е, а това най ще ме радва. Търпеливо пак разпалвам малкото огнище, което трябва да вдъхне сила за полета, и почти не дишам. Разтягам и оправям хартията по краищата, за да освободя пространство за пламъка, за да пропусна още въздух, който да издигне неосъщественото. Разгаря се, засилва се плахото огънче. Осмелявам се и вдигам фенера над парапета, мислейки, че моментът е настъпил. Луната е закривила рогчето си, а много близо до нея искри Венера. Аз не бързам да отпратя светилото от ръцете си. Уж. Обмислям накъде да го насоча- в просеката между двете дървета, много напред, за да избегне климатика, и нагоре, за да намери посоката си. Държа го и знам, че очите ми светят с отразената му светлина. Тихо е. Дочувам човешки гласове на минувачи. Те са някъде долу и, ако са ме видели, навярно са ме помислили за идиот.   Обичам експерименти, обичам приключения, които прибавят по някое умение и ми носят емоция от срещата с новото. Ръцете ми едва удържат металния обръч, на който се крепи восъчният фитил. Фенерът леко се поклаща. Вятърът е само полъх и не вярвам да обърка намеренията ми. Почти усещам, че приносителят на желания се отделя от мен. Иска да ме напусне, иска да е свободен- мисля си. Приличам на птица майка, която учи пиленцето си да лети. Тревожа се ще успее ли да се издигне, или ще падне. Светлината му се засилва и той е почти на върха на пръстите ми, едва го задържам, затова го отпускам. Тръгна фенерът. Казвам „тръгна“, защото движението му приличаше на походка, не на полет. Придвижи се напред и изгуби височина. Спусна се надолу и се закачи за един от клоните на черешата. Това беше. Осъзнах го веднага. Нямаше време за трагично преживяване на случилото се. Ще подпали дървото- бе първата ми мисъл, и се огледах за камък. Не, не, камъкът ще го скъса. Като че вече имаше значение. Желанието, което нямах, не излетя. Сигурно затова- защото не отправих послание, защото само исках да опитам, така…без причина… И сега какво? Какво, какво, какво?... Слязох с един счупен прът от моп за под и боят настана. Заклатих клоните на черешата. Фенерът се полюшваше, но оставаше полегнал върху дървото. Като член на африканско племе замятах пръта си копие. Уцелвах много пъти, но едничкият резултат от моите действия беше угасването на фенера. Е, поне няма да хулне дървото- помислих си. Последваха многократно повтарящи се, ожесточени и, подчертавам, знаменателно точни замеряния на хартията със снежни топки. Тя прошумоляваше, но оставаше закопчана за клона. Въртейки се в почуда какво още да направя, защото непременно исках да прибера мъртвото тяло на неосъщественото си желание, което всъщност нямах, но се държах така сякаш имам, заразглеждах падналия фитил. Беше правоъгълен и обгорял. Разделих го с ръце: вътрешността му не бе восъчна, наподобяваше вата. Менте- почти прошепнах на себе си, и го хвърлих в кошчето за боклук. Това беше краят му. Не само неговият. Очите ми отново затърсиха крушенеца фенер. Защото нямах никакво желание- затова, затова. Повтарях си го като мантра. Защото само исках да видя какво е, безцелно и просто така. Просто така, но не бива, не бива да се живее и постъпва така. Защото ето го сега- лежи като дрипа смачканото от собствените ми удари тяло на непожеланото желание, като изцеден плод на отсъствието ми на въжделение. Поне да си го прибера - да не стане някой свидетел на неуспелия блян, да не ме заподозре и да ми се присмее - казах си и метнах „копието“. Метнах го, но то не падна. Вгледах се. Със синия си цвят лежеше простряно върху фенера. Няколкото безсмислени подскока, предназначени да ме изстрелят до клоните, за да ги разклатя, доказаха нескъсяемата разлика между мен и целта. Двете големи снежни топки – последните напразни усилия на войнстващия ми дух - вкочаниха пръстите ми, без да предизвикат очакваните последици.            Безславно, с измръзнали от липса на желание ръце, с ръце, неприбрали уликите от един непостигнат полет, заизкачвах стълбите към дома… Качвах и мислех: ако ще правиш нещо, вложи желанието си, инак дланите ти ще висят безчувствени, празни от мечти, празни от стремежи, жадни за копнежи. И нищо, че утре ще прегърнат безжизненото тяло на фенера, което инатът ти – съкрушен - ще иска да погребе, въпреки подозрението, че си е имал работа с откровено менте, защото ти – неутолен - ще си се надявал: поне да беше пламнало дървото…поне… 
Категория: Други
Прочетен: 491 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 06.01.2017 22:52
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 877480
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Януари, 2017  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031