Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 446345 Постинги: 701 Коментари: 452
Постинги в блога от Септември, 2013 г.
       Ако можех да се подменя с някой литературен герой за 24 часа, бих избрала Жан-Батист Грьонуй от книгата на Патрик Зюскинд- „Парфюмът”. Не защото имам вкус към убийствата, ужаса, зловещото и патологичното. В този герой, роден в нищета и мизерия, захвърлен като непотребна вещ, отритнат и мразен от обществото, виждам феномена на отключването на изключителна дарба. Тя, разбира се, е колкото Божи дар, толкова и проклятие. Няма нещо по-смислено и правещо човешкия живот пълноценен така, както това да носиш определено качество или способност, което те отличава от останалите.

      Жан се ражда със свойството да възприема света чрез сензитивността си- да се ориентира 
в света на ароматите, без да има и понятие от химия. Наистина, примитивно и звероподобно, но не мога да подценя отдадеността на душата му да овеществи една идея- да увековечи аромата на съвършената, извечна жена. Героят е впечатляващ с изгарящата страст, с безпрекословността на своето обсебване от образа на съществуващо в ума му завладяващо ухание. Може би, точно чувството да бъдеш нежелан, отхвърлен и зачеркнат като човешко същество отключва силата на това да обикнеш- защото така бих могла да нарека вманиачената влюбеност на героя в ароматите. Лишен от любовта на майката- даденост за повечето хора, захвърлен на бунището, чрез своята патологична страст той сякаш иска да даде на света това, което сам светът е бил длъжен да му даде. В това има величие и трагизъм- да създадеш любовта, когато самият ти си бил лишен от нея. Струва ми се, че тя е запалена в него чрез нюха на преследвача и дивото животно, които носи в себе си от самото си раждане, но пламва човешки у него, когато неволно убива първата си жертва. Тогава се ражда налудничавото преследване на неземния аромат на чистота и девственост, които той усеща в аурата на убитата девойка. Откритието, че тя повече не би могла да излъчва ангелското си ухание, натъжава Жан, но и става повод за неговото търсене да съхранява дъха на живото и неживото, отключвайки му дверите на парфюмерийното изкуство.
    Жан-Батист Грьонуй не просто създава парфюми. С всяко свое творение, получено чрез експеримента на смесването, той подарява на света нови усещания, дава възможност на хората да се почувстват различни и извисени в измеренията на красивото. Неговите парфюми са антитеза на мизерията и зловонието, от които героят произлиза. Те са сякаш опит да зачертае мрачната страница на своя произход, да я пренапише по свой творчески път. Жан се опитва да редактира света- да му покаже, че би могъл да бъде ефирен и фин. Да бъде изпълнен със святост, защото това, което върши героят, е свещенодействие- да събудиш чувствителността на човешката душа, да я докоснеш и да я накараш да полети към забравени от нея места, да я поведеш, за да се извиси и да си спомни своята висша природа, не би могло да се нарече по друг начин. Жан упоява и хипнотизира човеците чрез своите творения. В подтекста би могло да се разчете, че чрез убийствата си той извлича съвършеното, есенцията на жената- нейната душевна чистота и, вплитайки я в сложната мрежа от въздушни благоухания, успява да постигне въздействие, будещо съзнанието на хората, приспиващо ги за грозното и отнасящо ги в забрава. В своите цели Жан е невинен, но е казано- пътят към ада е постлан с добри намерения.     Предполагам, не бих имала силата на Грьонуй да убивам, за да постигна идеята на живота си, вероятно защото все още нямам и, струва ми се, няма да имам такава. Но може би в това е величието- да носиш мощта на римляните, които виждат целта и не съблюдават средствата. Още повече, че в случая на Жан целта не е лично облагодетелстване. И все пак, ако можех, бих избрала такова денонощие, в което той бленува да създаде нов аромат, мозъкът му трескаво работи, прехвърляйки всички възможни комбинации и пропорции, а не времето, в което се превръща в прецизен свещенодействащ убиец. Бих искала да разбера какво е да гориш в непрекъснато, незнаещо предел желание да сътвориш, да създадеш, да превърнеш в реалност нещо толкова висше, почти нереално, но така красиво и истинско. Да бъдеш отдаден до умопомрачение и самозабрава на един образ, на една представа, загубвайки чувство за реалност до степен, в която да пожелаеш да умъртвиш, сякаш да хербаризираш, да затвориш, да заключиш, да вградиш нещо невеществено, каквото е ароматът на женската душа, в реален символ, който да носи същността на живота, на любовта... Да тръгнеш против естеството на света, за да му върнеш естеството... Да поискаш да запълниш адската липса на небесното и чистото (Франция през 18 век е мръсна и воняща, както в пряк, така и в морален смисъл). Да се превърнеш в зъл гений, за да скандализираш света, във фетишист, преследващ ефира на женствеността... Да прекрачиш границите на човешкото и да пристъпиш моралните норми, заради това да дариш на хората удоволствие, заради което да бъдеш приет и обикнат от тях… И това да е твоята изпълнена с болка молитва да бъдеш обичан, да бъдеш човек…     Странно, но в очите ми Жан е повече гений, творец и вълк единак, отколкото престъпник и чудовище. Известно е, че гениалността често граничи с лудостта и анормалното. Разбира се, убийствата на героя са чудовищни, макар в тях да личи не жажда за кръв, а парадоксално преклонение и възхищение от жертвата. В неговото съзнание понятието „човек” не съществува, както той не е бил такъв за родната си майка и за другите. Неговият свят е съграден от идеи и стъкленици, смесването на чиито аромати крие ключа към съвършеното им осъществяване. Жан е личност, заключена в себе си, ограничена в проявленията си, жертва сама на себе си. Той не може да се изрази по друг начин, освен чрез предназначението на своята дарба, която е и негова съдба. Това не може да не събуди противоречиви чувства и реакции- съчувствие, възхищение, изумление, ужас, потрес, замисляне, мълчание...     Бих последвала Жан само в жарта на неговото отдаване. Не и в смъртта. Той бива убит от същите тези, които го отхвърлят, и от същите тези, на които той подарява себе си- изключителен и отчаяно самотен.  
Категория: Други
Прочетен: 1135 Коментари: 5 Гласове: 5
Последна промяна: 27.09.2013 14:36
               Мъртвите листа са като стари спомени, откъснати от сокове на мигове отминали. От тях не можеш да избягаш- те молитва са отчаяна за дни погубени. И все пак сладко лепнат в спомена за времето, когато слънце, вятър, капки дъжд са сбирали. Като печати златни са, в отвъдното преминали, които са огърлица на Есента- кралица незимувала.

 По стъпките вървим на преживяното, макар оковите на дните да тежат. Защото спомените- лепнещи, горчиви, сърцето на тъгуващите могат те да утешат.
 Дърветата оголени животът ни раздаден са, забравени от птици, бризови прегръдки, тайнствен шепот... Те всеки ден и в ледна нощ кротували, молитва шепнат за прегръдка песенна. Като антени, зъзнещи в сумрак предзимен, те търсят станцията на покоя свой, където са обичани и плододавали, където са  безсънни в сладък рай. Започнат ли да спят и да сънуват, очаквай ветрища и лед за подковаване. В него се събужда сладостно мъдруване, на зрелост чакана е той отдаване.
 Пътека всяка посока тайнствена поема към мрак, в който бляновете дремят- за светлина, в която дните ни да продължат безкрайно, в която вечна благост да приемат. Пътека всяка свой кът на дирене си има- да нареди докрай на времето ни пъзела; да преоткрие Мъдростта с ново име; да развърже на очакваното възела.
 В Есента- кралица незимувала, познаваме среброто на отсъствия и празнота. И по закони непознати, алхимични истини, потегляме към миг, в който в златни дни ще ни събуди сладостта. Златни искри ще трептят върху ресните ни и златни длани с мед ще ни даруват, косите ни ще раснат, в слънцето разбудени, и с щастието- радостни- ще се ръкуваме.
Мъртвите листа са само спомени за сокове, откъснали се от Дървото на Живота. Те помнят и сънуват откъде са родом и в тях четем на дните си посоката.
Категория: Поезия
Прочетен: 381 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 27.09.2013 14:21
Танцуват сенки по стената
театъра на своя сън...
Отражения стопяват тишината,
попитала дали все още съм.

В ръката на нощта проблясва перла.
Седефът й- око на любовта,
усмихнато целува ведрите, 
събудени в докосване утра.



Категория: Поезия
Прочетен: 426 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 24.09.2013 12:49
Вятърът- най-нежният любовник,
в онази стая със заоблени стени,
в която млъкналият стар часовник
на клада времето гори;

истински той може само да прегръща
и нежност вярна в пръстите му има.
Всяка тръпка на живот той връща,
снеговете топи на измислена зима.

Гальовен и гъвкав, игрив като коте,
изненадващ и дебнещ- закачливо дете,
единствен може да обича още и още...,
да ухажва и топли всяко женско сърце.

Вятърът- най-верният любовник.
Воалът му е за бездомни и самотни дреха.
Любов намират, без да са я гонили,
превърнати в дървета плодни- за утеха.

Вятърът- най-предан, чак до вечност.
Пошушнал тайна в ухото за криле.
За широта, простор, вълшебство и далечност,
в която се прегръщат брегове,
където се усмихва ангел
и нежно 
със ръчичка те докосва 
събуденото в теб дете.


Категория: Поезия
Прочетен: 302 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 18.09.2013 16:12
За какво ти е успех,
ако няма с кого да споделиш радостта, че си го постигнал?
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 531 Коментари: 2 Гласове: 4
Последна промяна: 07.10.2013 15:01
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 446345
Постинги: 701
Коментари: 452
Гласове: 1308
Календар
«  Септември, 2013  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30