Идваха двама
Беше червен като рак
Тя тиха бе като изгрев
Сядаха все до скалите
Тя казваше:
Цял ден мога да съм тук
Един следобед
той ѝ каза:
Ти си боклук.
Не слушаш,
вечно си ми контра
Ала навярно я обичаше
Навярно има и такава обич

Пристигаха на следващия ден,
вървейки ръка за ръка
Бе като рак червен
и навярно я обичаше
Бе тиха- утринна зора
И такава е навярно любовта
Навярно се обичаха

Потръпнахме с тревите
в тишина

Мисля, че се гмурваме веднъж.
Веднъж вълна могъща ни застига-
като ръка със силата на мъж,
без мяра чийто гняв прелива.

Веднъж се гмурваме в дълбокото
и не е сигурно
дали ще оцелеем.
Спасяваме се някак-си, доколкото
живеем, движим се и дишаме,
но толкова.

Веднъж се гмурваме в дълбокото.
Веднъж прониква бездната във нас,
а после заживяваме със спомена-
брега дълбаем да се върнем там.

През пръстите се сипе пясък.
Сухите кристали сеем.
Взираме се,
чакаме и молим,
докато в примирие
сами признаем:
животът
е сбогуване със себе си.