През дим от цигара
е тръпен светът,
мъглив и мъгляв, колеблив,
готов за миг да си отиде,
готов навеки да изчезне.
Реално-нереален, той дали
бездънна в нас е бездна?
 

Животът е път-
път към смъртта
Всеки на път е
към нея
Ако по него успеем
любов да посеем
в едно и повече сърца,
ще повика тя,
за да се слее с нея,
безсмъртната 
и непресъхваща душа

Бе тихо. Вървяхме през шума листа. Строени в колона по един, пристъпвахме, заравяйки крака. Следвахме пътеката. Вдясно от нас трептеше поляна със суха трева.
Бе краят на април, едва началото на май, а сякаш бе ноември. Върховете, които трябваше да са зелени и свежи, приличаха на попарени от слана. На края на равното пространство вървяха заедно с нас, под строй, като войници, с еднаква височина и стъбла, почти неразличими, борове- тънки и високи, стройни и устремени към висините. Не ни поглеждаха. Извисяваха се сякаш охраняваха входа към едничкото тайнствено място в света- горди и ритмични. Всеки от тях бе част от армията на пазителите. Манифестираха до нас. Ние се опитвахме да им избягаме, но те, безмълвно и в крак с колоната ни, поддържаха темпото и не ни изпускаха от поглед. Не съществувахме за тях, но и нямаше да ни оставят да извършим някое безобразие. Бяхме под контрола им.
Между стройните им крака, прилични на кокили, се процеждаше светлина. То бяха ресни, които падаха под определен ъгъл и докосваха земята. Сякаш зад гордите осанки на боровете някой прожектираше филм, който ние не виждахме. Съзирахме само отражението му.
Вървейки безмълвно, погълнати от мистиката на гората, стегнати от строгостта на нейните стражи- боровете, дочухме тътен- смътен и далечен. Не разбирахме какво предстои. След миг той утихна и вече почти бяхме сигурни, че ни се бе причуло. Продължихме да се движим в колона. Състезавахме се с атлетите борове. Те тичаха в свой познат коридор, докато ние бягахме за пръв път в своя. Не изтече много време, преди звукът, подобен на земетръс, да се повтори. Някой извика да спрем. Така и сторихме. Без ничия команда, като под хипноза, всички се обърнахме с лице към гората. От дясната ни страна летеше нещо. Бе петно- светлобежово-кафяво. Облак. Мъгла. Носеше се над земята и боботеше. Приличаше на анимирани щрихи на художник, след които картината оживява и добива конкретност. Бе тропот. После успяхме да различим: бе стадо. Когато то се приближи, в очите ми се откроиха няколко елена- имаше млади, имаше стари, но всички бягаха в синхрон. Бяха един дъх, един тон, един звук, бяха едно.
Стояхме зашеметени. Никой не помръдна. Мислех, че бягат от нас. Мислех, че сме се натрапили- не бяхме от тяхната картина, от техния филм. Сега знам, че не е било така. Те бяха от друго измерение. Делеше ни стена- непреодолимата бариера на еволюцията. Те идваха от хармонията и красотата на природата, докато ние… Не подозираха за присъствието ни и това ги бе съхранило. Като на лента преминаха пред погледите ни. Бяха толкова бързи. Облак стрели. Боровете ги прегърнаха. Боровете ги погълнаха. Зяпахме в унес, без да разбираме какво ни се случва.
Видях не най-красивото място, на което съм била. Преживях най-красивото, което се превърна в спомен, жив досега: стадо летящи елени.
 

Do not stand at my grave and weep

Do not stand at my grave and weep.
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning’s hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die. 


Не стой на гроба ми и не плачи.
Аз там не съм. Душата ми не спи.

Аз хилядите ветрове съм, дето веят.
Снегът съм диамантен, който грее.
Светлината слънчева съм на узрелите жита.
Дъждът съм нежен в есента.
Събуден в утринната тишина,
аз бързото издигане на тихи птици съм
във полет кръг над твоята глава.
Аз меките звезди съм, светещи в нощта.

Не стой на гроба ми и не плачи.
Аз там не съм. Че спя недей мисли.


Вариант на превод и кратка история на стихотворението тук.

като дървото: не бързай
като семката: спи
пред листата разцъфвай
в корона полека клони
към слънцето гледай-
да вземе твоите очи
в земята корени впивай
снага изправена вдигни
с вятър в бурите се бий
ведри небеса преследвай
докато в сянка за някого
превърнеш се ти
плодове за отронване налееш

с пчелите повече дървета целуни
докато дрехите си да смениш
настъпи време
с чело издигнато се премени,
че бил си радост и животът бил си

да се родиш оттатък предстои 
 

риба
насред суха река
не съм Иисус
от пясък
се уча
да правя вода

в Нищото все по-големи
разстоянията стават
и всяко отстояние до писъка
поредната пустиня отброяващ
все повече скъсява се
отписан си
с лодка по вълните хладни
безбрежието прекосяваш
зад теб- безкрай от камък
пред теб- безкрай от мрамор
над теб- небесна шир запалена
под теб- бездънност празна
в сърцето плаваш
то е фарът

Стига да затворя очи,
звънват тревите

зазвънят ли,
слънцето виждам
вятъра чувам
всеки цвят и всеки свят
край мен оживяват

затворя ли очи,
топловълнено поле
зеленотъмно е
земята диша
долу е реката-
тя не съществува,
без да я дочувам
мое е небето,
защото отминава
облакът над мен останал,
щом отлее се във паметта ми
сам-самичък ще отплава
към своята свещена крава
аз
- простряна в равнината като сянка -
няма да съм вечна
отдавна временна не съм:

разсеяла съм се, преди да дойда
разсеяна съм и преди да си отида-
самолетна диря най-далечна.
 

Нишки свила
- тишина -
между пръсти невидими
тихо скърцат
мълчалива музика муха

стъклен е памукът
електричен токът
безмълвност нечута ечи

покълва мъдра глупост
пръстите се мърдат
долитат звуците на онова-
то не може да роди отсамност

тя тегне
като стари жици
в снежна голота
пристегната от мразното стъкло

Око е тишината
друг през него е светът -
през ключалката промъкнал се
на невъзможното отвъд:
самотен, бос и толкова прекрасен

Око е тишината
зорко е окото ѝ
и тя е зорка
и сърцата
в сърцето стрелва
Сърцевината
за соковете
на невкусван плод

стръвна е
жадна е
пие
изпива почти
недораслото безмълвие
водорасли сме
в хищната ѝ гръд
заблудил се Йов сме
- неграмотни -
пред непознатите ѝ
свилена реч
свилена глъч

Нощни са:
небето и дървото
небето и дървото
са звезди:
в сребърни обкови е едното
в бял цвят другото цъфти

тъгуваха небето и дървото
тъгуваха в отдавни дни
пролет, нощ е
прокрадва първом сетена
на красотата своя пир
очите ни вечерни
отразяват я
опарени
запалени
отпили

небето и дървото
чудо са
чудесни са
нечувано просветнали
в нощта от
цветове, звезди, всемир,
непреходна,
непримирима,
непремерена,
на ПредВеликден е потир