С годините, когато избираме неща, вещи, предмети, а май и с хората е така, не търсим самите неща, вещи, предмети и хора. Посредством тях, желаем ценност, с която да се свържем.

Ненавиждаме състоянието на нещата, но се примиряваме с него и му се подчиняваме, защото не можем да измислим нищо по-добро.

Може би, съвпаденията са предупреждения..., а не знаци...

 

 

Моето дърво безплодно е. Треперят клоните му голи. За цветове дори негодно е. Голо е. Без цветни рокли- роли.   През мрежата на лятна мараня, през вятъра на люта зима, през хладните листа на есента, то сънува пролетта. Незримо.   Понеже там- в недрата нейде- там някъде, където е сърцето, в болка грейват- неродени- плодовете- невидими, невидимо докоснали ръцете, протегнали се към овала им, негримирано e цветето им, будно в сън, с листа за прелет...       

I`m nobody! Who are you? Are you nobody, too? Then there`s a pair of us- don`t tell! They`d banish us, you know.   How dreary to be somebody! How public, like a frog To tell your name the live long day To an admiring bog

Emily Dickinson

Аз никоя съм. Кой си ти? Ти също ли си никой? Тогава двама сме, но замълчи. Знаеш, че ще ни навикат.   Колко мрачно е да бъдеш някой! И кресливо колко! Като жаба, пред възхитено блато дето името си всеки ден повтаря.

Ще отворя сърцето си отвъд белезите и ще се вслушам Ще направя това, което съм казал, въпреки това какво съм казал, и ще се вслушам Поемам изстрел в дъжда- един за болката, и се вслушвам Пропътувах целия път   Чакай ме, чакай ме О, всичко е по-добре сега, по-добре е сега Чакай ме, чакай ме   Ще омекотя удара, ще омекотя удара и ще се предам Видях изненадата, погледът в очите ти, и се предадох Ще бъда този, който съм, ще бъда, който съм, и ще се предам Пропътувах целия път