Той е бялото бягство-
дълго чакано и мъничко кратко
Всяка пътека, човек или място
гинат, потъват, изгубват се бясно
Затрупва белият прах
нещата до белия праг...
Става им тясно,
става им пръхко,
неясно.
Стават хубави,
тихи и хрупкави.
Сладки в бялото.
В празнота изгубени.

Кристално е всичко.

Нещо трябва да бъде забравено,
за да стане красиво
и видимо.
Ясно е.

13.01.2025 г.

 

Отлетя със лятото тревата
не горят вече камъни
от жаркото слънце
Дните- уморени от премятане,
търкулват се
като трохи изгубени
Нечакани се спускат ветрове,
одрипавели като стари кошници,
придремват тихо, по ъглите сгушени
пред прага на порутено безвремие

И аз сред тях.
засилват чувството,
че нещо друго съм,
но не погубена
Не друга съм,
а друго Съм:
бог, енергия и сила,
далече от преструване;
Аз съм, но и друго
Съм
някаква буря пробудена

27.11.2024 г.

Скакалец между дланите
посред яростен ден
Було раздиплено
с вятър премина-
студен, неочакван,
ревнив, откровен,
предвещаващ
невиждана зима.

Скреж върху клоните
посред яростна нощ
Шапка политнала
с вятър премина-
горещ и невинен,
ласкаещ и лош,
предвестник
на цвете ранимо.

30.10.2024 г.

С кестен в джоба,
с жълъди и други
да бъда есен мога,
да се слея с нея мога,
без да се изгубя.

03.10.2024 г.

Между
стъклата-
босите крака.
мислеща – тревата -
чака да се сбъднеш

самотата ти не е съдба,
не е присъда,
нито наказание

тя е съкровеното
признание
да израснеш
като стръкче,
като камъче,
като парченце
и скала

Между стъкла-
твоите боси крака
В малките огледалца -
отразена -
пръсната,
разпукнала се
като цвят
едничка
самичка
душа

19.04.2024 г.

Привечер
дъждът е вдъхновяващ
Всяка капка
е сълза, око и миг
Мислите на късен чай поканих
Поточе е вечерният ми стих

Призори
дъждът е вдъхновяващ
Всяка капка
е ръка на мъдрост. Пих.
Утрото е тихо
и в мъглата пари ме
Капка за кадем
в очите скрих

Лампата луна люлее
- трепетен - съня
Уловен в клупа й,
сам бледнее...

Жерав прелетен
е мисълта 

Стига ми
да гребна шепа облак
Очите ми
да тънат в синева
Облегната
в сърцевината обла,
облечена
в прозирност на вълна

Стига ми
да бъда капка пяна
Кристалче песъчинка,
пръскащо дъга
От вятъра
приучена на вярност,
на преданост
от трепетите на брега

Стига ми
да гребна шепа облак
Очите ми
да гонят синева
Обгърната
от шепот на подкова,
да търся
път за своята следа 

В нюансите на нежно бялото
са очертани моите предели.
В тях са виното и хлябът ми,
мечтите, целите ми смели.

От синкаво до сиво и прозрачно
менят се светлини и сенки.
Облаци ме канят с чаши мрачно
слънце да наливам неизменно.

В нюансите на нежно бялото
ръце отпускам, сън ме стига.
Неживо е на времето ми тялото.
Щастие зад ъгъла намига. 

След капки
яростни вълни
в морето на Живота,
очертали символи и синини,
намерили ме тиха и безропотна,
рисувам с мисъл
своя път по пясъка,
притихвам с бриза.
Водата слушам грохотна.

Грешките ми-
грак на бели гларуси,
в пустиня морска озверели,
връхлитат ме- ужасни и нечакани,
вълни начумерени,
черни постели.

Няма път.
Бележи своя бяг в небето
забързан, мрачен корморан.
Макар така,
че мое е морето
едва долавян шепот
сподавя тайната
в сърцето ми. 

Тръгвам след Теб,
Което вземам за Бог.

Обличам дреха-
Силата ми тя е
Напъхвам се в нея
Отесняла

Към Вярата с плахост посягам
Навличам я лесно.
Ръкавите празни увисват
под пръстите тънки

Колко още трябва да порасна,
за да мога да провидя
себе си
преди Адам да види Ева,
преди да светне съблазнително
ябълката в златно?

Имам ли дреха, достойна за там?
Имам ли мярката?
Имам ли мярата?

Тръгвам след Теб,
Което считам за Бог.

Днес бях невидима-
успях от сън да вдигна
спомена
как можеш да изчезнеш като пара;
като утринна роса да се стопиш
в гальовните лъчи на Слънцето-
единствено което ни познава

 

Знаеш ли, желанията са опасни.
Те са скоростен лост, с който, ако не внимаваш, ще се озовеш до близкото дърво. Не говоря за хладен разум, а за чиста любов.
Желанията са храна за крилата ни. Птиците са странни. Крилете им са безсилни да ги задържат на едно място, а корените са важни- те пазят соковете на древността, която ни е създала.
Дървата в камината догарят. Както ние с теб. Не искам да съм фойерверк. Искам да съм тих огън, който свети и топли, който не угасва. Желаеш ли да сме такива?
Не съм пресметлива, нито скъперник на чувства. Обичам благоразумието, защото вярвам, че любовта е блясък, който осветява пътя ни и вече не питаме за него, а вървим; постоянна топлина, която имаш в себе си, за да не ти е студено в битките, които водиш. И, когато огънят е повече, благословен си да дариш от него. Така, дори дрехата ти да изтънее, няма да замръзнеш и ще си богат. Не ти казвам да си щедър или да трепериш за своето щастие. Не ти казвам нищо. Само споделям огъня си.
Пиша в студа и ставам по-прозирна, но пламъкът в мен може да достигне твоя и това ми дава смисъл.
Ти си далеч, защото бяхме неразумни огнени езици, изхвръкнали от огнището, търсейки своето. Бързахме да грабнем свободата си на смели искри, но не сляхме потоците си. Само се изгорихме, без да сме се докосвали, на клада, която още няма име.
Аз съм далеч, защото не умея танца с друг пламък. Невежество е моята вина.
Знаеш ли, желанието невинаги е страст, пожар и...пепелище. Понякога e като есента- пристъпва безшумно и бавно се превръща в щастие, в топла котка в предколеден сняг. То е тих шепот дълбоко в теб, който, като гальовна вода, те тласка към предназначеното за теб. Чуваш ли го? Звучи ли в теб? За мен ли си, а аз за теб? От един огън ли са пламъците ни?
Трябва ли да разберем, преди мечтите да избледнеят като сенки от птичи крила, или светът се нуждае от тайна, за да продължи да съществува?

ноември 2018 г.