Знаеш ли, желанията са опасни.
Те са скоростен лост, с който, ако не внимаваш, ще се озовеш до близкото дърво. Не говоря за хладен разум, а за чиста любов.
Желанията са храна за крилата ни. Птиците са странни. Крилете им са безсилни да ги задържат на едно място, а корените са важни- те пазят соковете на древността, която ни е създала.
Дървата в камината догарят. Както ние с теб. Не искам да съм фойерверк. Искам да съм тих огън, който свети и топли, който не угасва. Желаеш ли да сме такива?
Не съм пресметлива, нито скъперник на чувства. Обичам благоразумието, защото вярвам, че любовта е блясък, който осветява пътя ни и вече не питаме за него, а вървим; постоянна топлина, която имаш в себе си, за да не ти е студено в битките, които водиш. И, когато огънят е повече, благословен си да дариш от него. Така, дори дрехата ти да изтънее, няма да замръзнеш и ще си богат. Не ти казвам да си щедър или да трепериш за своето щастие. Не ти казвам нищо. Само споделям огъня си.
Пиша в студа и ставам по-прозирна, но пламъкът в мен може да достигне твоя и това ми дава смисъл.
Ти си далеч, защото бяхме неразумни огнени езици, изхвръкнали от огнището, търсейки своето. Бързахме да грабнем свободата си на смели искри, но не сляхме потоците си. Само се изгорихме, без да сме се докосвали, на клада, която още няма име.
Аз съм далеч, защото не умея танца с друг пламък. Невежество е моята вина.
Знаеш ли, желанието невинаги е страст, пожар и...пепелище. Понякога e като есента- пристъпва безшумно и бавно се превръща в щастие, в топла котка в предколеден сняг. То е тих шепот дълбоко в теб, който, като гальовна вода, те тласка към предназначеното за теб. Чуваш ли го? Звучи ли в теб? За мен ли си, а аз за теб? От един огън ли са пламъците ни?
Трябва ли да разберем, преди мечтите да избледнеят като сенки от птичи крила, или светът се нуждае от тайна, за да продължи да съществува?

ноември 2018 г.  

февруари 2016 г.

Beautiful but not the nature.

Може да е само настояще, но защо сме от едната му страна...

Някои важни неща трябва да чуеш от някого, а други- да си кажеш сам.

И, ако нещо има смисъл, то е това, което наричат любов- това, което прави така, че два самотни кръга да ни изглеждат като един.


април – ноември 2016 г.

Колкото повече си, толкова повече не си.

Винаги избирай живота.

Пролет е- достатъчна причина да е хубаво.

Единственият проблем с щастието е как да получим още от него.

Смисълът не се открива. Не съществува априори, а се създава. Всеки сам го гради.

Небето е обърнато езеро.

Сапунени мехури е дъждът.

С душа по-тънка от цигарена хартия.

Емоционален монопол...

Мъртва съм, а не спирам да умирам.

Търся хора без добавена стойност, без ДДС.

Есен, която е съвсем в реда на нещата.

Прасковено щастие...

Дните бяха обикновени, понякога провлачени и мъчителни, но най-вече студени.

Нищо, ама нищо не ми се прави: да лежа и да гледам в една точка; дните да се плъзват по мен като дъждовни капки, безброй ще са, а аз няма да остарея.

Не съществува щастие. Истинското щастие би трябвало да е изживяното в пълно съзнание за неговата краткотрайност.

Спомените ни са ферментирала вечност. Вино отлежало. Ако с времето ни се струват по-хубави, качествени са били преживяванията. И свива ли се сърцето ни, помислим ли за тях, преминали са чертата на времето.

ние, които прокопаваме тунели в основите на битието, които сме в депресия и болката е наша ежедневна храна, които се озоваваме в нищото и забождаме бодила на празнотата, ние се превръщаме в основа, ние сме тухлите в стената на плача, пред която се молят онези, които търсят Бог над нея

Тези, на които е дадено повече, да не се възгордяват, а тези, на които е дадено малко, да не се озлобяват.

Парцалчета обич, парцалчета обичане... Омразичка.

Който търси, разхвърля.

Истината често е това, което най-малко ти се ще.

Човек от тишина...

Повечето успяват въпреки недостатъците си, а други не успяват въпреки предимствата си.

Смисълът на един човешки живот- да оставиш добро място след себе си.

Нямаме право на избор. Печелим го.

Ако има щастлив плевел, то аз съм.

Писането е самотно пътуване през пустиня с надежда да откриеш оазис.

Ако не постъпя, както искам, няма да разбера как трябва.

За да видите истината, разходете се като Буда пеша.

Може да съм боклук, но не пълен.

 

Тъгата от предстоящото…
Тишината на всички
вселенски часовници,
които правят света…

Аз гния.

Жива съм, но съм нежива.

Тежи парчето руда,
което трябваше
да се превърне в злато.
Никой не търси доброто ми.
Никой не иска сърцето ми.
Светът е пълен
със заменими вещи и хора.

И все пак нещо боли от думите.
И все пак трепва нещо
вътре в болката, която носят.
Може би са живи като нож
надеждата и вярата.
Ще блеснат остриетата им
щом потрябва.

Едно поточе ромоли,
дори когато спра
да се заслушвам
в Тишината,
от чиито отговори
смъртно ме е страх.

Чиста е Земята.
В нея са всички грехове
на човеците.
Дъждовете ги мият,
снеговете тежат върху тях,
слънцето съхне над тях.
И лекуват
всяка сторена рана от нас,
всяка дупка покриват,
която душите ни крехки
са допуснали в платното на времето,
във вселенския плащ са направили
и довели са вятъра-
да шепти и да свири,
да свали дирижабъла
на това осуетено пътуване.

Не искам да се плаша,
че творим света със словото.
Искам свободата
да изричам мислите
и да догоня себе си.

Догонвам себе си.
Докосвам рамото си,
за да се обърна.
Искам себе си да спра,
да се погледна.
Да се взра в очите си,
да се прелея в себе си,
ала каквато бях.
Едва тогава
ще престана да съм дрипава.
Едва тогава
ще зарасна.

Губя се.

А Миналото пази спомена
и ключа пази към камината,
която може да затопли дланите,
които търсеха любов,
а пък я носеха.

Прощавам си.

 

Ще се напукам като есенна земя.
Ще се прошаря като есенните клони.
Ще се превърна в дъщеря на есента.
Като листо последно тихичко ще се отроня.