Любовта ни
е рибарска мрежа,
но кошът с улова е празен.
Светът ни не е грешен
от завист, стръв или омраза само.

Чувствата ни
като дънки
са прокъсани,
спукани балони,
липсва цялост.
Така вървим:
намусени
и мрънкаме навъсени,
докато нечия ръка
невидимо ни гали.

При залеза
ни води всеки изгрев-
по тайнствени пътеки
и неведоми-
на радост,
пълнота
и яростно отхвърляне,
пристъпваме
молитвено приведени

Не знам растем ли,
или само се пропукваме
като скала обветряна,
сама
и непроменлива

Можем ли
във лудостта на времето
собствения смисъл
да внесем,
като трева да израстем
върху проблемите?

При залеза
ни води всеки изгрев-
в тайнственото Там,
където неизреченото спира
и тръгваме към някого,
когато вече ни настига,
който носи истината-
същата, която в нас извира…

Кой си и какъв си
той разбира...
 

Под венец от люляк
люлка си направи времето
Трябва само да притихнеш,
за да чуеш себе си,
за да послушаш струните,
които те съставят,
за да отминат и шумът, и бурите

А пък вятърът-
пламък на галеща свещ,
те полюшва,
в аромат на люляк те сгушва,
миг неземен проблясва,
просветва звезда -
дъх кратък - звук на сричка -
в нея ти си, потърси се
сред красотата на всичко.