Знаеш ли, желанията са опасни.
Те са скоростен лост, с който, ако не внимаваш, ще се озовеш до близкото дърво. Не говоря за хладен разум, а за чиста любов.
Желанията са храна за крилата ни. Птиците са странни. Крилете им са безсилни да ги задържат на едно място, а корените са важни- те пазят соковете на древността, която ни е създала.
Дървата в камината догарят. Както ние с теб. Не искам да съм фойерверк. Искам да съм тих огън, който свети и топли, който не угасва. Желаеш ли да сме такива?
Не съм пресметлива, нито скъперник на чувства. Обичам благоразумието, защото вярвам, че любовта е блясък, който осветява пътя ни и вече не питаме за него, а вървим; постоянна топлина, която имаш в себе си, за да не ти е студено в битките, които водиш. И, когато огънят е повече, благословен си да дариш от него. Така, дори дрехата ти да изтънее, няма да замръзнеш и ще си богат. Не ти казвам да си щедър или да трепериш за своето щастие. Не ти казвам нищо. Само споделям огъня си.
Пиша в студа и ставам по-прозирна, но пламъкът в мен може да достигне твоя и това ми дава смисъл.
Ти си далеч, защото бяхме неразумни огнени езици, изхвръкнали от огнището, търсейки своето. Бързахме да грабнем свободата си на смели искри, но не сляхме потоците си. Само се изгорихме, без да сме се докосвали, на клада, която още няма име.
Аз съм далеч, защото не умея танца с друг пламък. Невежество е моята вина.
Знаеш ли, желанието невинаги е страст, пожар и...пепелище. Понякога e като есента- пристъпва безшумно и бавно се превръща в щастие, в топла котка в предколеден сняг. То е тих шепот дълбоко в теб, който, като гальовна вода, те тласка към предназначеното за теб. Чуваш ли го? Звучи ли в теб? За мен ли си, а аз за теб? От един огън ли са пламъците ни?
Трябва ли да разберем, преди мечтите да избледнеят като сенки от птичи крила, или светът се нуждае от тайна, за да продължи да съществува?

ноември 2018 г.