Тъгата от предстоящото…
Тишината на всички
вселенски часовници,
които правят света…

Аз гния.

Жива съм, но съм нежива.

Тежи парчето руда,
което трябваше
да се превърне в злато.
Никой не търси доброто ми.
Никой не иска сърцето ми.
Светът е пълен
със заменими вещи и хора.

И все пак нещо боли от думите.
И все пак трепва нещо
вътре в болката, която носят.
Може би са живи като нож
надеждата и вярата.
Ще блеснат остриетата им
щом потрябва.

Едно поточе ромоли,
дори когато спра
да се заслушвам
в Тишината,
от чиито отговори
смъртно ме е страх.

Чиста е Земята.
В нея са всички грехове
на човеците.
Дъждовете ги мият,
снеговете тежат върху тях,
слънцето съхне над тях.
И лекуват
всяка сторена рана от нас,
всяка дупка покриват,
която душите ни крехки
са допуснали в платното на времето,
във вселенския плащ са направили
и довели са вятъра-
да шепти и да свири,
да свали дирижабъла
на това осуетено пътуване.

Не искам да се плаша,
че творим света със словото.
Искам свободата
да изричам мислите
и да догоня себе си.

Догонвам себе си.
Докосвам рамото си,
за да се обърна.
Искам себе си да спра,
да се погледна.
Да се взра в очите си,
да се прелея в себе си,
ала каквато бях.
Едва тогава
ще престана да съм дрипава.
Едва тогава
ще зарасна.

Губя се.

А Миналото пази спомена
и ключа пази към камината,
която може да затопли дланите,
които търсеха любов,
а пък я носеха.

Прощавам си.