Яна дърпаше Джино, газейки снега, и се чувстваше примирена, изравнена и тиха като белите полета край себе си. Дори не ѝ минаваха през ум мисли като какво означава всичко това и какво е значението му за нея. Беше наясно, че Венелин няма как да знае за семейната реликва. Звездата и еленът бяха извън обсега на вниманието ѝ, но светецът… Несъмнени оставаха възможностите на уреда. Но и личността на човека, който влизаше във взаимодействие с него, не можеше да е случайна. Венелин се оказваше по някакъв начин свързан с Яна и като да притежаваше паролата за вход към нейния свят. Сега вече това не я ужасяваше, както бе в началото. Сега го разбираше и приемаше. Той успешно правеше връзка с нея и това бе като да грее слънцето или да тече река. Не можеш да се противиш на естеството или най-малкото е безсмислено.

            Зимата и снегът донесоха на Яна онова откровение, от което тя се нуждаеше. Колко слънца трябваше да изгреят и да залезят, за да го разбере? Ръкавиците ѝ, изплетени в шевици, бяха посипани в сняг. Той неспирно валеше и затрупваше съмнения, догадки, открития и тайни. Яна дърпаше Джино, който най-искрено изразяваше радостта си от тези танцуващи бели късчета, които се изсипваха незнайно откъде. Дали идваха от някакво платно, разпростряно далеч, което някъде някой е накъсал, за да пътува по вятъра дни и нощи, докато започне да се стеле на парцалчета с финес и плавност, както се стеле нещо вече преживяно, като ехо, което долита от вечността? Дали пък не бяха резултат от нечий гняв или благословия, които забулват очевидното и обръщат очите така, че сам да измислиш света, сам да го въобразиш? В такава зима Яна можеше да започне да сътворява дните си.

            Затова и сви от пътя към дома и проправи пъртина към магазинчето си. Нямаше намерение да го отваря за клиенти. Кой ли и би дошъл в снега? Вдигна решетката, пъхна ключа и се намърда вътре. Не знаеше какво търси. Само седна на столчето, което държеше за моментите, когато няма клиенти. Джино се прикипри до нея и от време на време тръскаше глава, при което от ушите му хвърчеше сняг, преобразил се на вода. После я поглеждаше, без тя да знае това, и отново стихваше. Стоейки така, Яна полугласно въздъхна така, сякаш върху раменете си носи цялото бреме на света. Въздъхна и погледът ѝ попадна върху бижу от витрината- висулка за колие, която бе шестнадесетлъчна звезда. Беше звездата на Вергина, но тя нямаше как да знае това.

            Прибраха се късно, но изживели цялата романтика на нощния град, потънал в преспи. Джино бе премръзнал и още с отварянето на вратата на апартамента светкавично разтръска тялото си и се намери в панера със завивката. Яна се засмя.

–  Глупчо! Трябваше да те подсуша преди това. Ще настинеш!

Джино само се навдигна, за да се ослуша и пак се сви на кълбо.

Трепереше. Яна му метна завивка и заговори:

–  Утре е Бъдни вечер, Джин. Какво ще правим с теб? Да идем ли у майка и татко, или предпочиташ да си стоим тук?

            Джино като да ѝ отговори.

–  Е, добре. Искаш да видим какво ще е времето утре. Дали ще става за пътуване или не. Твоя воля, Джин. – каза и отиде, за да го целуне. – Ти си моето съкровище, нали знаеш?

            Джино отправи влажен поглед и изви главичка върху предните си лапки. С това си спечели Яна да го помилва още веднъж.

–  Какво е Коледа без топлина и обич, Джин? А? Някои не харесват снега, обаче студът не ни ли кара повече от всичко да търсим близост? Какви ги дрънкам, Джин? Ще кажеш, че съм от някой сериал или глупав филм, в който героите си говорят сами. Не, че ти си никой, не ме разбирай погрешно. – обърна се към кученцето Яна, докато приготвяше дивана за лягане.

            Оправи се за сън и пожела „лека нощ“ на приятелчето си.  

Но защо Венелин толкова настояваше Яна да присъства?

Когато тишината натежа и започна да се разтича по краищата, да изтънява и да става прозирна, Яна поиска да разбере отговора.

–  Сама знаеш, че не ти споделих всичко, което видях, когато се вмъкнах там за пръв път. – започна Венелин.

            Яна кимна.

–  Ти ме подозираше през цялото време, че крия част от истината. Не съм лъжец. Нито измамник. Озовах се тук по друг повод, но ми се случи нещо, което далеч надхвърля очакванията ми.

–  Без предисловия, ако може. Направо кажи какво видя тогава. – каза със спокоен тон Яна.

  Венелин наведе глава, като да беше виновен за нещо, и продължи:

–  Беше послание, което бе предназначено за теб.

–  Как разбра? Не може да се каже, че тогава ме познаваше. Бяхме се видели един-два пъти.

–  Е, не съм съвсем сигурен все още, но ще ти кажа. Яви ми се образ на жена. Носеше начелник, който представляваше звездата на Вергина.

–  Не я знам каква е тази звезда.

–  Няма значение. Просто слушай. След това начелникът се смени с венец, чийто символ беше елен.

–  Нищо общо с мен. Аз съм най-обикновено момиче. – отново репликира Яна.

–  Всички сме обикновени. Само чуй.

            Яна едва сдържа раздразнението си, което Венелин сякаш не забелязваше и което я остреше повече.

–  Когато и този образ изчезна, изплува нов- лик на светец или светица. Казвам „лик“, обаче нямаше лице. Там, където трябва да стои, беше празно. Зееше черна дупка. Честно казано, се уплаших. Страшничко ми се видя.  

            При тези думи Яна не се стърпя и скочи. Беше забравила, че държи Джино в скута си и той се строполи на земята със скимърцане и лай.

–  Очевидно, ти говори нещо. И, очевидно, посланието е за теб. Аз разговарях с всички тези същества, които сега възприемам като твои психологически аналози. Те са отражения на страни от твоята личност или изобразяват твои качества, прераждания или възможности. Поне аз така схващам нещата на този етап.

            За Венелин Метрὸто този разговор не се бе провел.