Яна дърпаше Джино, газейки снега, и се чувстваше примирена, изравнена и тиха като белите полета край себе си. Дори не ѝ минаваха през ум мисли като какво означава всичко това и какво е значението му за нея. Беше наясно, че Венелин няма как да знае за семейната реликва. Звездата и еленът бяха извън обсега на вниманието ѝ, но светецът… Несъмнени оставаха възможностите на уреда. Но и личността на човека, който влизаше във взаимодействие с него, не можеше да е случайна. Венелин се оказваше по някакъв начин свързан с Яна и като да притежаваше паролата за вход към нейния свят. Сега вече това не я ужасяваше, както бе в началото. Сега го разбираше и приемаше. Той успешно правеше връзка с нея и това бе като да грее слънцето или да тече река. Не можеш да се противиш на естеството или най-малкото е безсмислено.

            Зимата и снегът донесоха на Яна онова откровение, от което тя се нуждаеше. Колко слънца трябваше да изгреят и да залезят, за да го разбере? Ръкавиците ѝ, изплетени в шевици, бяха посипани в сняг. Той неспирно валеше и затрупваше съмнения, догадки, открития и тайни. Яна дърпаше Джино, който най-искрено изразяваше радостта си от тези танцуващи бели късчета, които се изсипваха незнайно откъде. Дали идваха от някакво платно, разпростряно далеч, което някъде някой е накъсал, за да пътува по вятъра дни и нощи, докато започне да се стеле на парцалчета с финес и плавност, както се стеле нещо вече преживяно, като ехо, което долита от вечността? Дали пък не бяха резултат от нечий гняв или благословия, които забулват очевидното и обръщат очите така, че сам да измислиш света, сам да го въобразиш? В такава зима Яна можеше да започне да сътворява дните си.

            Затова и сви от пътя към дома и проправи пъртина към магазинчето си. Нямаше намерение да го отваря за клиенти. Кой ли и би дошъл в снега? Вдигна решетката, пъхна ключа и се намърда вътре. Не знаеше какво търси. Само седна на столчето, което държеше за моментите, когато няма клиенти. Джино се прикипри до нея и от време на време тръскаше глава, при което от ушите му хвърчеше сняг, преобразил се на вода. После я поглеждаше, без тя да знае това, и отново стихваше. Стоейки така, Яна полугласно въздъхна така, сякаш върху раменете си носи цялото бреме на света. Въздъхна и погледът ѝ попадна върху бижу от витрината- висулка за колие, която бе шестнадесетлъчна звезда. Беше звездата на Вергина, но тя нямаше как да знае това.

            Прибраха се късно, но изживели цялата романтика на нощния град, потънал в преспи. Джино бе премръзнал и още с отварянето на вратата на апартамента светкавично разтръска тялото си и се намери в панера със завивката. Яна се засмя.

–  Глупчо! Трябваше да те подсуша преди това. Ще настинеш!

Джино само се навдигна, за да се ослуша и пак се сви на кълбо.

Трепереше. Яна му метна завивка и заговори:

–  Утре е Бъдни вечер, Джин. Какво ще правим с теб? Да идем ли у майка и татко, или предпочиташ да си стоим тук?

            Джино като да ѝ отговори.

–  Е, добре. Искаш да видим какво ще е времето утре. Дали ще става за пътуване или не. Твоя воля, Джин. – каза и отиде, за да го целуне. – Ти си моето съкровище, нали знаеш?

            Джино отправи влажен поглед и изви главичка върху предните си лапки. С това си спечели Яна да го помилва още веднъж.

–  Какво е Коледа без топлина и обич, Джин? А? Някои не харесват снега, обаче студът не ни ли кара повече от всичко да търсим близост? Какви ги дрънкам, Джин? Ще кажеш, че съм от някой сериал или глупав филм, в който героите си говорят сами. Не, че ти си никой, не ме разбирай погрешно. – обърна се към кученцето Яна, докато приготвяше дивана за лягане.

            Оправи се за сън и пожела „лека нощ“ на приятелчето си.