Но защо Венелин толкова настояваше Яна да присъства?

Когато тишината натежа и започна да се разтича по краищата, да изтънява и да става прозирна, Яна поиска да разбере отговора.

–  Сама знаеш, че не ти споделих всичко, което видях, когато се вмъкнах там за пръв път. – започна Венелин.

            Яна кимна.

–  Ти ме подозираше през цялото време, че крия част от истината. Не съм лъжец. Нито измамник. Озовах се тук по друг повод, но ми се случи нещо, което далеч надхвърля очакванията ми.

–  Без предисловия, ако може. Направо кажи какво видя тогава. – каза със спокоен тон Яна.

  Венелин наведе глава, като да беше виновен за нещо, и продължи:

–  Беше послание, което бе предназначено за теб.

–  Как разбра? Не може да се каже, че тогава ме познаваше. Бяхме се видели един-два пъти.

–  Е, не съм съвсем сигурен все още, но ще ти кажа. Яви ми се образ на жена. Носеше начелник, който представляваше звездата на Вергина.

–  Не я знам каква е тази звезда.

–  Няма значение. Просто слушай. След това начелникът се смени с венец, чийто символ беше елен.

–  Нищо общо с мен. Аз съм най-обикновено момиче. – отново репликира Яна.

–  Всички сме обикновени. Само чуй.

            Яна едва сдържа раздразнението си, което Венелин сякаш не забелязваше и което я остреше повече.

–  Когато и този образ изчезна, изплува нов- лик на светец или светица. Казвам „лик“, обаче нямаше лице. Там, където трябва да стои, беше празно. Зееше черна дупка. Честно казано, се уплаших. Страшничко ми се видя.  

            При тези думи Яна не се стърпя и скочи. Беше забравила, че държи Джино в скута си и той се строполи на земята със скимърцане и лай.

–  Очевидно, ти говори нещо. И, очевидно, посланието е за теб. Аз разговарях с всички тези същества, които сега възприемам като твои психологически аналози. Те са отражения на страни от твоята личност или изобразяват твои качества, прераждания или възможности. Поне аз така схващам нещата на този етап.

            За Венелин Метрὸто този разговор не се бе провел.