Ако аз не тръгна,
не идва вече при мен.
Явно, грубост и обръгване
гонят синьото вдъхновение.

Като пеперуда то беше.
От рядък, често срещан вид.
От съня ми крадеше
с неистово жаден,
примитивен и дивен,
райски и адов,
назъбен и плавен, 
хармоничен и дрезгав,
натегнат, нахален, 
кръжащ до припадък,
с гладни нокти драскащ 
по вратата ми
вик...

Можех да го нахраня.
Можех да го приканя.
Можех да го понеса.
В жертва да го принеса...
Можех да го прегърна.
Можех с вълната му
далеч да отида
и пак да се върна.
Можех по пътя да свърна,
блясъка му звезден да зърна...

Сега мълчат врати затворени.
Дори невидими, нечувани са те...
Потулени в бръшляна
на отминалото време,
на немарливостта 
сред сплетените бурени...
пречупени, гипсирани са
отмалелите му немощни ръце.

Мислите антени,
които търсеха, ги няма...
Устните му неми са;
не ще ме приканят
към кристала
на звънтящата му
кана...