Мисля, че се гмурваме веднъж.
Веднъж вълна могъща ни застига-
като ръка със силата на мъж,
без мяра чийто гняв прелива.

Веднъж се гмурваме в дълбокото
и не е сигурно
дали ще оцелеем.
Спасяваме се някак-си, доколкото
живеем, движим се и дишаме,
но толкова.

Веднъж се гмурваме в дълбокото.
Веднъж прониква бездната във нас,
а после заживяваме със спомена-
брега дълбаем да се върнем там.

През пръстите се сипе пясък.
Сухите кристали сеем.
Взираме се,
чакаме и молим,
докато в примирие
сами признаем:
животът
е сбогуване със себе си.