1.
Дъждът е шум,
който чупи стъклата.
Шум, който обичам,
шум желан, шум чакан.
Напоителен есенен шум,
шепнещ вяра в минало ненужно-
преклонени пред велико настояще,
направили сме го така застинало,
несмели да го пуснем...
В него е шумът- смутителният шум
на хаос от началото, живот събуждащ.
Има шумове, които 
заслужават да бъдат обичани,
заслужават да бъдат почитани.
Онова, което сме изгубили,
онова, което търсим, още имаме,
което сме намерили отново,
помни се от есенно дъждовен шум,
шумящо стичане...

2.
Дъждът се изповяда.
Ти запали цветето,
което съм.
Мокра цигара.

3.
То е неизречена взаимност,
а не думи,
които се случват.

4.
Не съжалявам, че целувах устни,
защото бяха само твоите.
Не съжалявам, че в едно
с дъжда, с пропуснатото,
припомнят неизменно, без да моля:
пътя към себе си, как се обича,
фанатично отричано влюбване,
нещо, което на нищо прилича,
обещаващо среща сбогуване;
за жаждата на духа те са памет,
съшили го, прибрали го в лоно,
времената му свързали, макар че е рано,
споили го на капките с гонга,
свобода подарили върху светлото рамо.
Към дирижабъл привързан,
той отново е цял,
с теб и дъжда в сладостен възел.
Положени в една картина,
под напора на нещо истинско-
живот във бреговете ни се вдал,
изпълнени със благодарност,
притваряме очи, сънят най-после иде.
Останали без име, заедно заспиваме.

5.
Духът ми се откъсваше в безброя.
С тялото ми разделени са от бездна.
Целунат ли се, ще престанат да се борят,
в сок налят небесен плод
ще бъда звездна.

6.
То е друго,
което искам да кажа.
Не това,
което пред теб изричам.
Вечността е винаги тук.
Поради това ли,
се разминаваме с нея,
на среща не разчитам.