Блогът на skarif

Конят ми е як и буен.
Пръхти и чатка със копита.
Диша често- ноздрите издува,
мята се, тресе се, рита.

Държа го вързан, ала той
по-див и непокорен става.
Кой ще го обязди, кой?...
Кой със него ще се състезава?

___

Силата му в мен расте, едрее...
Неспокойно гривата си вее.
Душата ми за него пее,
но да го язди тя не смее.

___

Веднъж изпуснах го- не бе завързан.
Оградата прескочи и препусна.
Видях го яростно да бърза
и от погледа си го изпуснах.

Сега без кон съм. Нямам кон.
Лехата със цветя е мъртва.
Стоя във празния си дом
и не знам кому да се разсърдя.

Сама съм. Нямам кон.
Ливадата я смазаха копита.
Конят ми намери своя дом.
А мен изрита, без да ме е ритал.

Полето конят ми опустоши.
Цветя, дървета и треви са мъртви.
Реките в жаждата си пресуши.
От скалите канари откърти.

Копитата му спукаха земята.
Гривата му вятъра надвя.
Прахът му ме направи сляпа.
От вихъра му бесен оглушах.

Сега без кон съм. Нямам кон.
На стола дървен се люлея.
Изнасям го пред своя дом
и погледът ми в пустошта се рее.

Той няма да се върне. Знам.
Загубих своя ален кон.

Где е моят светъл храм?
Где отиде мъдрият Хирон?

Нагоре