Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.03.2019 17:27 - Лелеци
Автор: skarif Категория: Други   
Прочетен: 735 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 24.03.2019 21:00

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Март тази година е ту лято, ту зима. Настъпващата пролет ни хвърля в амплитуда между 24 и 1 градуса. Закачалките ни се огъват под напора на всякакви якета. Аз съм в отпуск и в понеделник ще си платя сметката за ток.

В неделя се подлъгах от слънцето на терасата и се облякох леко, а вечерта бях на разболяване и пих чай. Затова днес решавам да се застраховам, мятам подплатеното кожено яке и запрепусквам по тротоарите. Те са стари и криви, с изпочупени плочки, които напомнят развалени зъби. Аз правя стандартния си слалом, докато стигна кръстовището. Там спирам и се оглеждам, преди да пресека пешеходната пътека. Оттатък улицата е най-високият блок в града. Погледът ми неволно се вдига към небето над него.

Обикновено, на това място, което почти всяка сутрин наблюдавам, докато премина, летят гълъби. Те са част от новите преселници в града, които плътно го населиха в последните години. Навярно вървим към запустение. Така е- запуснато ли е едно място, ще го изпълнят или плъхове, или врани, или гълъби, ще се разрасне популацията им, ще буреняса, ще се задръсти от боклуци и ще настъпи онова, което в човешките учебници наричаме „екологична катастрофа“. Всяка прекомерност, всяко отсъствие на баланс е застрашително за природата. От друга страна, казвам си, тя е едничкото разумно същество сред нас, дано знае какво прави.

Едно ято се въртеше над антените на блока. Премрежих очи, за да го видя по-ясно. Птиците кръжаха, като сменяха местата си една с друга, наподобявайки непонятен за мен танц.

Прекосих пешеходната пътека, но не откъсвах очи. Гълъби трябва да са, сега ще пикират на покрива- казах си. Но не бяха. Птиците се виеха една около друга и в същото време се придвижваха напред- на запад, в моята посока. Недоумявах как е възможно хем да описват окръжности, хем да следват еднопосочна линия. Но го установих със сигурност, когато стигнах местно кафене край булеварда, а ятото стоеше над главата ми. Сякаш ме бяха съпровождали. Вглеждах се, почти спирах ход, за да не се бутна в някой стълб или човек. Искаше ми се да попитам някого вижда ли това, което аз, но не се осмелих. Стори ми се детинско. 
Хората щяха да ме помислят за странна. Продължих да се взирам.

Птиците навярно бяха достатъчно високо, защото не можех да установя какви са. Мишниците и вътрешността на крилете им се белееха, а краищата им се мержелееха в черно. Трябва да са щъркели- помислих си. Може би ми се искаше да са щъркели.

Харесвам лелеците. Достолепни са. Едри птици с изискани любовни танци и с изумяваща за човеците организация в ятото. Направи ми впечатление, че това, което аз наблюдавах, нямаше водач. Всички планираха в някакъв недирижиран от никого синхрон. Всяка птица знаеше къде да застане и какво да направи. Така нелепи са думите, които използвам, така неприложими към хармонията, която се стелеше над главата ми. Птиците ме потопиха в съзерцание, от което не можех да се откъсна.

Движат се в спирала- беше заключението ми. През цялото време трябва да се бях фокусирала върху начина, по който организирано се придвижват по небесния път, както върху недосегаемите им простори. За да изглеждат толкова дребни, колко ли високо летят? Не спирах да се чудя, а очите и умът ми светеха.

Лелеци над града ни. Съвсем като благословия- мислех си. 
Ще махна мартениците необичайно рано тази година.

Хубаво е, че си ги видяла в полет- каза майка ми, когато ѝ разказах. Ще си здрава- добави. Ако лелекът е кацнал, разхожда се, на болест е. Думите ѝ ми върнаха вярата в магията на дните. А иначе…лелеците  всякак съм ги виждала. Навремето пътувахме за работа и редовно ги срещахме да пристъпват важно-важно из полята или царствено да се приземяват в гнездото си върху някоя камбанария.

Красиви птици са щъркелите. Плавно и с финес описват свои тайнствени кръгове.

Те ме съпътстваха по цялата улица надолу. Когато стигнах аптеката, ги изгубих от поглед. Трябваше да преплувам тълпата от хора пред нея. После погледнах нагоре и вече ги нямаше. Повдигнах за втори път глава, отправих взор с надежда, но наистина ги нямаше.

Бяха изчезнали. Като сън, в който никой не вярва. 



Тагове:   лелеци,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 877022
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031