Блогът на skarif :: Фенер на желанията

За Коледа купих подаръци за приятели: хартиени фенери. В китайския ни мол, както наричаме местния голям магазин, в който работи истински китаец, се продават в няколко цвята. Струват само левче и са примамливи. Отредения за мен фенер обаче, подарих на непредвидени гости- бяха деца. Разделих се с него неохотно, защото в мен детското не си е отишло, и си обещах, че при първа възможност ще се наградя с нов. На втория ден от годината на Петела хартиените фенери висят неугасими в мен. Не, че имам желание, което искам да изпратя до небето, а заради любопитството, което убива котката и което уби и мен. Та, на втория ден от годината на Петела вече имам розов фенер за един лев, купен от местния мол. Вече е шест часа вечерта- едва съм го дочакала, за да е достатъчно тъмно за постигане на чакания ефект. Разопаковам найлоновата торбичка, след като съм прочела инструкциите върху нея, и скъсвам част от финото тяло на светилото, което, поради залежаване на стоката, е залепнало за нея. Е, какво толкова, не правя драма аз. Хората са изобретили тиксото. Решила проблема, неспособен да угаси порива ми, навлечена с разтегления вълнен елек на майка ми, съм на терасата и изпъвам тъничката хартия. Намествам така наречения восъчен фитил в долната част и го запалвам. Гори. Фенерът свети, нежно трепти и аз притихвам. Главата ми е празна от желания, но ще съм щастлива, ако розовото балонче от хартия излети. Знам, че има дървета пред балкона- цели две: череша току пред мен и липа вдясно. Да, да, знам, че над мен е и външното тяло на климатика на съседите, но моят фенер- личното ми преживяване на нещо неизпитвано, ще намери пътя си дори при тези обстоятелства. Отчаян оптимист съм и знам: ще успее да яхне въздушната струя, ще стигне далеч и ще се чудят някои какво е, откъде е, а това най ще ме радва. Търпеливо пак разпалвам малкото огнище, което трябва да вдъхне сила за полета, и почти не дишам. Разтягам и оправям хартията по краищата, за да освободя пространство за пламъка, за да пропусна още въздух, който да издигне неосъщественото. Разгаря се, засилва се плахото огънче. Осмелявам се и вдигам фенера над парапета, мислейки, че моментът е настъпил. Луната е закривила рогчето си, а много близо до нея искри Венера. Аз не бързам да отпратя светилото от ръцете си. Уж. Обмислям накъде да го насоча- в просеката между двете дървета, много напред, за да избегне климатика, и нагоре, за да намери посоката си. Държа го и знам, че очите ми светят с отразената му светлина. Тихо е. Дочувам човешки гласове на минувачи. Те са някъде долу и, ако са ме видели, навярно са ме помислили за идиот. Обичам експерименти, обичам приключения, които прибавят по някое умение и ми носят емоция от срещата с новото. Ръцете ми едва удържат металния обръч, на който се крепи восъчният фитил. Фенерът леко се поклаща. Вятърът е само полъх и не вярвам да обърка намеренията ми. Почти усещам, че приносителят на желания се отделя от мен. Иска да ме напусне, иска да е свободен- мисля си. Приличам на птица майка, която учи пиленцето си да лети. Тревожа се ще успее ли да се издигне, или ще падне. Светлината му се засилва и той е почти на върха на пръстите ми, едва го задържам, затова го отпускам. Тръгна фенерът. Казвам „тръгна“, защото движението му приличаше на походка, не на полет. Придвижи се напред и изгуби височина. Спусна се надолу и се закачи за един от клоните на черешата. Това беше. Осъзнах го веднага. Нямаше време за трагично преживяване на случилото се. Ще подпали дървото- бе първата ми мисъл, и се огледах за камък. Не, не, камъкът ще го скъса. Като че вече имаше значение. Желанието, което нямах, не излетя. Сигурно затова- защото не отправих послание, защото само исках да опитам, така…без причина… И сега какво? Какво, какво, какво?... Слязох с един счупен прът от моп за под и боят настана. Заклатих клоните на черешата. Фенерът се полюшваше, но оставаше полегнал върху дървото. Като член на африканско племе замятах пръта си копие. Уцелвах много пъти, но едничкият резултат от моите действия беше угасването на фенера. Е, поне няма да хулне дървото- помислих си. Последваха многократно повтарящи се, ожесточени и, подчертавам, знаменателно точни замеряния на хартията със снежни топки. Тя прошумоляваше, но оставаше закопчана за клона. Въртейки се в почуда какво още да направя, защото непременно исках да прибера мъртвото тяло на неосъщественото си желание, което всъщност нямах, но се държах така сякаш имам, заразглеждах падналия фитил. Беше правоъгълен и обгорял. Разделих го с ръце: вътрешността му не бе восъчна, наподобяваше вата. Менте- почти прошепнах на себе си, и го хвърлих в кошчето за боклук. Това беше краят му. Не само неговият. Очите ми отново затърсиха крушенеца фенер. Защото нямах никакво желание- затова, затова. Повтарях си го като мантра. Защото само исках да видя какво е, безцелно и просто така. Просто така, но не бива, не бива да се живее и постъпва така. Защото ето го сега- лежи като дрипа смачканото от собствените ми удари тяло на непожеланото желание, като изцеден плод на отсъствието ми на въжделение. Поне да си го прибера - да не стане някой свидетел на неуспелия блян, да не ме заподозре и да ми се присмее - казах си и метнах „копието“. Метнах го, но то не падна. Вгледах се. Със синия си цвят лежеше простряно върху фенера. Няколкото безсмислени подскока, предназначени да ме изстрелят до клоните, за да ги разклатя, доказаха нескъсяемата разлика между мен и целта. Двете големи снежни топки – последните напразни усилия на войнстващия ми дух - вкочаниха пръстите ми, без да предизвикат очакваните последици. Безславно, с измръзнали от липса на желание ръце, с ръце, неприбрали уликите от един непостигнат полет, заизкачвах стълбите към дома… Качвах и мислех: ако ще правиш нещо, вложи желанието си, инак дланите ти ще висят безчувствени, празни от мечти, празни от стремежи, жадни за копнежи. И нищо, че утре ще прегърнат безжизненото тяло на фенера, което инатът ти – съкрушен - ще иска да погребе, въпреки подозрението, че си е имал работа с откровено менте, защото ти – неутолен - ще си се надявал: поне да беше пламнало дървото…поне…

Нагоре