Къде е границата между реалността и въображаемото? Въпросът ми се струва по-важен и съществен от всякакъв отговор.

 Чупим се, защото времето и вечността се борят в нас и времето печели битката. Поне от земна гледна точка. Как да наклоним везните?

             Истинското щастие се ражда от тъгата. Тя е плодоносната почва, в която и от която покълва всяко добро нещо. Ражда се от натежалото. Тъгата свива намереното- лъскавия станиол на шоколада на фалшивото щастие, поглъща го като кошче за боклук, скрива лъстивия блясък на измамната хубост, спуска завесите и се преобразява в болка. Става тъмно зад кулисите. Настъпва пълен мрак. И душата бременее. Наедряват в нея образите на всичко било. Те я пробождат в раните и настава страданието. Отеква ехото на съвестта. Всяка празнота заболява със своята болка. Изпълзяват всички чудовища, загнивали в билуто. Паднал е камък в блатото. Разплисква се по стените калта на преживяното. Душевните огледала отразяват преминалото. Картините им са толкова ярки, че режат. Сълзи се отронват. И мият. Тогава, някъде в сърцето, някъде пред вътрешния взор, през процепа на свитата от болката зеница долита светулка. Проблясва. Дава знак. Огънят е прегорял. Овъглени са всички, хвърлени в жертвеника отрязъци време, пространство и събития. Кладата на тъгата донася наслада. В нея е умряло ненужното. Претопило се е. И в тази алхимия прозира щастието. То е лъчът на свободното пространство, осветил празната стая. То е новата светлинна пътека, прорязала зеницата. То е капката зарица, в която се завръща душата.

 Предимството на това да не знаеш е, че се научаваш да казваш "Благодаря!"...