Дървото пред прозореца ми
оживява.
Небето върна се
във своята безкрайност.
Че съществува щастие
присъствието им признава
и аз със тях
на щастие ще се превърна.

Притихвам после.
Тишината слушам.
Притихнала-
и тишината слуша мен.
Тя чува всеки недолавян трепет.
Тя кротък прилив е.
Напива всяка дълга суша
и постоянна тъй е
сякаш безпределно стене.

Дървото пред прозореца-
една реалност,
която само миг и ще изчезне.
И кой ще знае,
че било е вярно
бягството в една щастлива бездна?