Като тракийски гробници
засипва ни времето.
Хвърля пръст върху пръст,
превръща ни в хребети,
полека-полека заличава трайните белези,
докато слегнем в могила,
докато издигнем се в храм,
додето душите преродят се във лебеди.

След всичко
вече не е ясно
кой кой е,
изчезват познати черти.
Топят се - морска пяна - временни,
някогашни смели мечти.

В непознати за себе си,
непознати за другите,
преобръща ни времето-
неузнаваеми маски сме,
тихи лица.
Зад тях премълчава,
притихнало расне,
горчива и истинна,
съкровената наша
дълбинност,
съкровеното наше
съкровище,
зрънцѐто ни зрялост,
зрънцѐ Същина;

но явно е,
както коритото речно
не спира да помни реката си,
че бил е животът,
че ние били сме.
Посипва се дъжд от звезди,
както отдавна е речено.
У потомците,
наша както била е,
с чест честта преминава
да доизмислят съдбите ни.