Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Моят блог в Blog.bg
Постинги в блога от 14.05.2013 г.
14.05.2013 21:22 -
Съмнението
Нямам пълна представа как точно стои проблемът със съмнението от гледна точка на философията. Върти ми се нещо от рода, че съмняващият се човек е този, който нито отрича, нито приема съществуването на истината, а я търси. С извинение за тавтологията, но съмняващият се човек е търсещият човек.
Казаното го поставя в рамките на една от теориите на познанието- скептицизма. Той отрича възможността за пълно или истинско познание на един обективен свят, т.е. на свят, отделен от познаващия субект и от неговия опит. Може също така да се поставя под въпрос възможността да се опознае Аз-а, както и познанието да се сведе до сетивните дании и техните взаимовръзки или асоциациите, свързани с тях. Например Хюм ограничава познанието и действителността до "потока от възприятия"- като впечатленията и представите. Има няколко вида скептицизъм- солипсизъм (води до егоцентрична нагласа- само аз съществувам, защото не мога да познавам света извън мен); скептицизъм относно сетивните данни- усещанията са относителни и ненадеждни, защото са зависими от познаващия субект; скептицизъм относно разума- заключенията на разума са противоречиви и парадоксални; методологически скептицизъм (този ни трябва)- систематичното, но търсещо съмнение е самоподготовка за истинското познание, както е при Картезианския метод.
Е, не може да минем без няколко думи за него. Методологически скептицизъм прилага Рене Декарт (1596-1650г.). В неговата рационалистична и интуитивистична теория цел на познанието е несъмнеността. Сигурността произтича от- 1.интуицията ("естествената светлина на разума"), водеща до несъмнена яснота и 2.дедукцията- "всички необходими изводи, направени въз основа на други факти, които се знаят със сигурност". Сигурността изисква систематично съмнение (и тук е мястото на методологическия скептицизъм). Систематичното съмнение води до несъмнено ясни и неотменими основни принципи, от които може да се извлече цялото необходимо и истинно знание, както е напр. в науката геометрия.
Картезианският метод включва четири правила като ръководни насоки при преминаването от мнение към наука: 1.Никога да не се приема за истинно нищо, ако то не е ясно и неотменно такова. 2.Проблемите да се анализират или да се свеждат до онези техни части, които имат разрешение. 3.Отделните елементи да се организират в общо знание. 4.Да се проверява за пълнота и за случаи, които правят изключение.
Колкото и да е странно, според философията, "Мисля, следователно съществувам" е висша проява на интуицията, а не на разума, и е основен принцип на Картезианския метод.
А сега, след като дадохме думата на мъдрата наука, нека продължим с нашите си лакърдии и да видим дали те случайно не съвпадат с казаното от нея.
Съмнението е атеизъм. Някои разглеждат съмнението в светлината на религията като проява на атеизъм. Това превръща такъв човек в неверник. Тази позиция прави съмнението обратното на вярата. В този смисъл и линия на мислене може да се твърди, че подобно състояние на усъмняване е по-скоро търсене на материално-сетивно доказателство за съществуването на едно или друго нещо. Т.е. съмняващият се може да бъде сравнен с емпирика- човека на опита. Без симулация на процеса, проследяването му и извеждането на конкретни резултати, той не може да премине в зоната на убедеността.
Съмнението е нихилизъм. Производно на това е позицията, че чрез съмнението се отрича всичко. Не просто в плана на религията. И отново го запраща в единия от ъглите на полярността.
Съмнението е едно по-особено състояние на отвореност на съзнанието, което постоянно отхвърля и приема информация. То не позволява на ума да застине в една крайна позиция. И, ако се замисли човек, ще види, че това е изключително полезно. Защото подтиква към развитие. Едно съзнание, приело дадена позиция за неотменна, не се променя, то е обречено на стагнация. Както и това, което напълно отхвърля. От това произтича следното.
Съмнението води към прогрес. Ако не можем да отхвърлим едно твърдение, не бихме поели риска да потърсим друга гледна точка. Бихме живели в ограничен свят. Всяко съмнение е повик към развитие и откриване на нови позиции към истината. Ако сме на мнение, че нещо е така и няма друг вариант, не бихме и открили друг такъв. Това извежда творческата сила, заложена в съмнението. То е присъщо на мислещия човек- на този, който е способен да допусне друга възможност, различна от очевидната. Не са ли направени повечето от откритията и достиженията на науката и техниката, именно поради тази причина- съмнението на откривателя в установеността, в статуквото? Тук е мястото на Картезианския метод, който поражда възможността за множество от гледни точки.
Съмнението е всъщност белег за активно, а не пасивно отношение към живота. То утвърждава силите му. Мога да видя съмнението като процес на отхвърляне на вече познатото чрез подозрението за неговата достоверност или чрез възприемане на несъмнените факти като изходни и базови, отваряне на съзнанието към нови посоки и, след тяхното потвърдено съществуване, включването им в общата дедуктивна картина.
Съмнението е познавателен метод. А за някои- състояние, в което пребивава духът им. За мен, съмнението може да докара такива главоболия на съмняващия се, че, ако той оцелее след тупаника, може да бъде наречен мъдрец...
Казаното го поставя в рамките на една от теориите на познанието- скептицизма. Той отрича възможността за пълно или истинско познание на един обективен свят, т.е. на свят, отделен от познаващия субект и от неговия опит. Може също така да се поставя под въпрос възможността да се опознае Аз-а, както и познанието да се сведе до сетивните дании и техните взаимовръзки или асоциациите, свързани с тях. Например Хюм ограничава познанието и действителността до "потока от възприятия"- като впечатленията и представите. Има няколко вида скептицизъм- солипсизъм (води до егоцентрична нагласа- само аз съществувам, защото не мога да познавам света извън мен); скептицизъм относно сетивните данни- усещанията са относителни и ненадеждни, защото са зависими от познаващия субект; скептицизъм относно разума- заключенията на разума са противоречиви и парадоксални; методологически скептицизъм (този ни трябва)- систематичното, но търсещо съмнение е самоподготовка за истинското познание, както е при Картезианския метод.
Е, не може да минем без няколко думи за него. Методологически скептицизъм прилага Рене Декарт (1596-1650г.). В неговата рационалистична и интуитивистична теория цел на познанието е несъмнеността. Сигурността произтича от- 1.интуицията ("естествената светлина на разума"), водеща до несъмнена яснота и 2.дедукцията- "всички необходими изводи, направени въз основа на други факти, които се знаят със сигурност". Сигурността изисква систематично съмнение (и тук е мястото на методологическия скептицизъм). Систематичното съмнение води до несъмнено ясни и неотменими основни принципи, от които може да се извлече цялото необходимо и истинно знание, както е напр. в науката геометрия.
Картезианският метод включва четири правила като ръководни насоки при преминаването от мнение към наука: 1.Никога да не се приема за истинно нищо, ако то не е ясно и неотменно такова. 2.Проблемите да се анализират или да се свеждат до онези техни части, които имат разрешение. 3.Отделните елементи да се организират в общо знание. 4.Да се проверява за пълнота и за случаи, които правят изключение.
Колкото и да е странно, според философията, "Мисля, следователно съществувам" е висша проява на интуицията, а не на разума, и е основен принцип на Картезианския метод.
А сега, след като дадохме думата на мъдрата наука, нека продължим с нашите си лакърдии и да видим дали те случайно не съвпадат с казаното от нея.
Съмнението е атеизъм. Някои разглеждат съмнението в светлината на религията като проява на атеизъм. Това превръща такъв човек в неверник. Тази позиция прави съмнението обратното на вярата. В този смисъл и линия на мислене може да се твърди, че подобно състояние на усъмняване е по-скоро търсене на материално-сетивно доказателство за съществуването на едно или друго нещо. Т.е. съмняващият се може да бъде сравнен с емпирика- човека на опита. Без симулация на процеса, проследяването му и извеждането на конкретни резултати, той не може да премине в зоната на убедеността.
Съмнението е нихилизъм. Производно на това е позицията, че чрез съмнението се отрича всичко. Не просто в плана на религията. И отново го запраща в единия от ъглите на полярността.
Съмнението е едно по-особено състояние на отвореност на съзнанието, което постоянно отхвърля и приема информация. То не позволява на ума да застине в една крайна позиция. И, ако се замисли човек, ще види, че това е изключително полезно. Защото подтиква към развитие. Едно съзнание, приело дадена позиция за неотменна, не се променя, то е обречено на стагнация. Както и това, което напълно отхвърля. От това произтича следното.
Съмнението води към прогрес. Ако не можем да отхвърлим едно твърдение, не бихме поели риска да потърсим друга гледна точка. Бихме живели в ограничен свят. Всяко съмнение е повик към развитие и откриване на нови позиции към истината. Ако сме на мнение, че нещо е така и няма друг вариант, не бихме и открили друг такъв. Това извежда творческата сила, заложена в съмнението. То е присъщо на мислещия човек- на този, който е способен да допусне друга възможност, различна от очевидната. Не са ли направени повечето от откритията и достиженията на науката и техниката, именно поради тази причина- съмнението на откривателя в установеността, в статуквото? Тук е мястото на Картезианския метод, който поражда възможността за множество от гледни точки.
Съмнението е всъщност белег за активно, а не пасивно отношение към живота. То утвърждава силите му. Мога да видя съмнението като процес на отхвърляне на вече познатото чрез подозрението за неговата достоверност или чрез възприемане на несъмнените факти като изходни и базови, отваряне на съзнанието към нови посоки и, след тяхното потвърдено съществуване, включването им в общата дедуктивна картина.
Съмнението е познавателен метод. А за някои- състояние, в което пребивава духът им. За мен, съмнението може да докара такива главоболия на съмняващия се, че, ако той оцелее след тупаника, може да бъде наречен мъдрец...
14.05.2013 10:00 -
***На облак рамото си ще опра...
На облак рамото си ще опра
във спомена за мъдра всеотдайност,
без да мога устрема да спра
на мисълта ми
към дъждовната безкрайност.
На облак рамото си ще опра
и няма да поискам да си тръгна,
търсейки във въздуха ръба
на обичта, чиято ос е кръгова.
във спомена за мъдра всеотдайност,
без да мога устрема да спра
на мисълта ми
към дъждовната безкрайност.
На облак рамото си ще опра
и няма да поискам да си тръгна,
търсейки във въздуха ръба
на обичта, чиято ос е кръгова.
Търсене
