Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. tili
14. hadjito
2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. planinitenabulgaria
7. leonleonovpom2
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. tili
14. hadjito
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Моят блог в Blog.bg
Постинги в блога от 30.04.2013 г.
30.04.2013 19:25 -
Естетика и философия на буто. Буто в България (ІІчаст)
Естетиката на буто, обръщаща се към специфичната японска телесност на кривите и къси крака, стремяща се да се върне в лоното на японската традиция в духа на кагура, но и кабуки, за да скъса с наложената дихотомия на център и периферия, където под влиянието на съвременната западноевропейска хореография на японската се отрежда последно място, е трудно да бъде просто и понятно описана. В буто няма подскоци и въртения. Въобще няма никакви движения- само запазване на положението, стойката или седежа, без всякакво видимо намерение някога отново да се стане.
Философията на буто е свързана с езотеричното направление будизъм и истинският смисъл на танца завинаги ще остане скрит за непосветените. Популярно е мнението, че немалко влияние на буто оказали и последствията от атомните взривове над Хирошима и Нагазаки, но всъщност това не е точно така. Акцентът в буто е поставен върху тялото като такова. Изкривената разчупена пластика, движения , които сякаш се разпадат в пространството, са в основата на техниката на буто. А в умишленото забавяне, във вътрешната съсредоточеност и в спокойната съзерцателност се забелязват по-древни източници, идващи от театър Но и тристишията хокку. Буто танцьорът, като старинен японски поет, се стреми да се слее с природата, провокирайки не разсъдъка, а чувствата на зрителите. Тялото на босите импровизатори уподобяват съсъд, който трябва да бъде изпразнен, да бъде освободен от всичко лично, за да бъде напълнен с нещо чуждо, различно, бидейки то дух на дърво, сухо листо или стара жена. Красотата на телата нямат никакво значение.
По този начин, една от оказващите се плодотворни идеи, заложени в буто, води до предефиниране на танца от обикновено изкуство на движението до манифестация на усещането на същността на собственото тяло. Затова и ритъмът на движенията в буто се определят не като механически, а оттласквайки се от определени думи и образи, представени чрез новаторския подход на Хиджиката към нотацията на танца, получавайки името „буто-фу“.
Буто носи идеята за танца като начин за въздействие върху съзнанието. Японската практика е и философия, а представленията са медитация, в която е въвлечен и зрителят. Буто е търсенето на голата истина с малко средства, опит да се онагледят абстрактни състояния на духа. Няма хореография, изпълнителят потъва в себе си и изиграва събирателните емоции на човечеството.
Ето и откъс от книгата "Тялото като текст" с автор Елена Панайотова, публикувана в "Литературен вестник", бр. 21, 30.05-05.06.2001, год. 11:
"Изпълнителското тяло в японския танцов стил буто се мисли и интерпретира като текст." За това твърдение искам да предложа по-подробни исторически и естетически отнасяния. В края на 50-те години, след войната в Япония, е възникнала силна съпротива срещу дезинтеграцията на японската идентичност. Напускат се театралните зали. Отхвърлят се конвенционалните западни концепции и се заместват с изследване на фолклор, традиционни и класически изкуства. През 1959г. започват много пърформанс-демонстрации, това е годината, в която се появява и първото представление на Хиджиката (Tatsumi Hijikata) "Забранени цветове", което шокира и оказва огромно влияние върху танцовите среди. Това представление бележи появата на стила Ankoku Buto (Танцът на пълната тъмнина). Думата ankoku буквално значи "тъмно като в рог", а "буто" се състои от "бу", което означава "да танцуваш" и "то", което означава "да стъпиш"(по-късно остава само буто). Буто-движението е силно повлияно от естетиката, която е срещу японската елитарна култура, в полза на "лошия вкус", "грозното", "ирационалното". Представленията им са акт на изследване на "тъмната и непозната половина" на човешката душа. Всъщност буто-движението е продукт на усилието на Хиджиката и Оно (Kazuo Ohno) да създадат една специално японска танцова форма, която да премине отвъд ограниченията на западния модерен и традиционен японски танц. То се появява като форма на социална критика и има огромно влияние върху младите артисти и интелектуалци. Една от целите на Хиджиката е била чрез танца да се потисне символичната експресия на обикновените емоции и да се говори експлицитно за теми, които социални табута са забранявали. Буто естетиката въстава срещу идеята за осигуряване на приятно преживяване за публиката, а танцьорите се отказват от техническа виртуозност. Буто се превръща в изкуство, което се опитва да измъчва тялото, за да запази "себе-то" в постоянно състояние на фрагментарност. Ранните прояви на "ankoku buto" целят изследване чрез танца на потиснатото несъзнаване на личността- те се надяват, че чрез изваждане пред публика на нагоните за насилие и сексуалност, които предизвикват всекидневните норми на поведение, танцьорът ще осъзнае своята собствена вътрешна фрагментарност. Така ще помогне и на зрителя да разпознае собствената си фрагментарност. Хиджиката и Оно привличат много млади изпълнители. До средата на 70-те години вече има трето поколение буто танцьори и се бележи кулминация в разширяването им- около 25 групи практикуващи из цяла Япония. А през 80-те години буто спектакли са представени в САЩ и Европа, което бележи началото на изключително лидерско влияние, което феноменът буто ще оказва в съвременния танцов и театрален свят. Както често се случва с авангардните течения, когато се популяризират, те също така и се институционализират, и за младите танцьори днес буто може би изглежда още един метод, който трябва да се изучи заедно с балета и западния модерен танц. Критикът днес категоризира буто явлението като постмодерна танцова форма. Буто хореографите се отнасят към съществуващите танцови форми като съкровищница на техники, жестове и принципи, които могат да се присвоят без отнасяне към техния оригинален контекст или значение, и ги трансфоримират в "ката" (речник от движенчески фрази). Тези "кати" след това могат да бъдат комбинирани и рекомбинирани във формата на танцов идиом, който е по-подходящ за японското тяло (включвайки всякакви азиатски форми като театър Кабуки, индийски жестове от Катакали, китайски бойни изкуства като Тай Чи Чуан и др.). Буто спектаклите са проява на съпротива срещу критическата интерпретация и отхвърлят всякаква техника като наблягат на гротеската и метаморфозата. [...]"
За първата си среща с буто разказва и Мила Искренова, чиято статия е публикувана в сп.“5 звезди“. Тя нарича танца мълчалив писък. И уточнява, че японските йероглифи за БУТО са: БУ- танц и ТО- стъпка.
„Първата ми среща с японския стил Буто беше през 1992г., в Париж. На курса „Dance – video” разглеждахме известни и нашумели вече във Франция и Европа трупи от всякакви стилове. Наред с Баришников и Пина Бауш, признати като съвременни класици, в програмата присъстваше и последната сензация дошла от Азия– buto dance. Мъжете, боядисани в бяло, предимно обръснати и голи, действаха стъписващо от пръв поглед. Те или не се движеха изобщо, или се движеха изключително бавно, или висяха с часове с главата надолу от някой мост, или обикаляха в кръг до пълно откачане... Категоричната новост на стила им беше несъмнена. Източната трaдиция крещеше с нов крясък, който отеква и днес в най-разнообразни варианти навсякъде, където съвременният танц се развива. Спектаклите в Буто стил изискват съсредоточено вникване в тяхната медитативност, която понякога е хипнотично бавна, но в други случаи– напрягащо агресивна. Далечната за европееца деперсонализация на образа, превръщането на тялото в различни природни, животински и чисто физически състояния, са зрелище, в което или се потапяш или напускаш с пълно отрицание. У нас пример за влияние на Буто стила са спектаклите на Иво Димчев и Юлиана Сайска, които изградиха свои хореографски индивидуалности след дълготрайно сътрудничество помежду си и с хореографи като Галина Борисoва и Масаки Ивана /бяло буто/.“
Буто в България Дали приемаме или не естетическото внушение на буто (у нас той все още се възприема с доста голям смут, на ръба на скандала), той е неизменна част от съвременния танцов език. Първата постановка на буто в България датира от 2002г. под зглавието „Заспало куче“. Постановката е в Театър на последния етаж и е копродукция с продуцентска къща "Одавижън". Хореографията и режисурата са дело на Ивайло Димчев и Масаки Ивана от Япония. Двамата се запознали и работили върху спектакъла по време на летните семинари, организирани от Сорос у нас. В танцовия пърформанс, освен самия Димчев, участват Мила Иванова и Юлиана Сайска.
"Заспало куче" интерпретира японската танцова традиция буто. В основата на експеримента е опитът на Масаки Ивана, който води занимания с японския експресионистичен танц в къщата си в Северна Нормандия. "Заспало куче" е името на упражнение от буто-практиката, при което изпълнителят се движи приклекнал, много бавно и внимателно, сякаш стъпва върху заспало куче и не иска да го събуди.
В слабоосветеното пространство на "Заспало куче" се визуализират страх, отчаяние, еротизъм, екстаз, пустота и представи от най-дълбинните нива на подсъзнанието. Музиката е композиция от звуци на страдание, ужас и романтични спомени от миналото. Публиката престава да диша, очите спират да гледат и започват да виждат. Въздухът около танцьорите се раздвижва. Очертават се силуети от сенките на стената. Почти виждаш аурите на изпълнителите да се придвижват като светла следа зад тях. (Интервю с актрисата Мила Иванова, още за спектакъла „Заспало куче“ и за буто: liternet.bg/publish/evladova/mivanova.htm)
Кратко заключение
Голям брой хореографи вплитат японския танц органично в своята работа, придавайки й по-силна експресивност и ексцентричност. В духовен план значимостта на Буто изправя съвременния човек пред тъмната бездна на неговата „сенчеста страна”. Поставя го „лице в лице” с нея. Крясъкът при тази среща е оправдано беззвучен. И мълчаливо отекващ....
Източници:
ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%83%D1%82%D0%BE_(%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86)
www.dnevnik.bg/razvlechenie/2002/03/14/34285_iaponskiiat_buto-tanc_za_purvi_put_v_postanovka_u_nas/
www.redhouse-sofia.org/Event.aspx
Фотоси- интернет
P.S. Преводът е свободен, поради което моля извинение за евентуални грешки от всякакъв характер
Философията на буто е свързана с езотеричното направление будизъм и истинският смисъл на танца завинаги ще остане скрит за непосветените. Популярно е мнението, че немалко влияние на буто оказали и последствията от атомните взривове над Хирошима и Нагазаки, но всъщност това не е точно така. Акцентът в буто е поставен върху тялото като такова. Изкривената разчупена пластика, движения , които сякаш се разпадат в пространството, са в основата на техниката на буто. А в умишленото забавяне, във вътрешната съсредоточеност и в спокойната съзерцателност се забелязват по-древни източници, идващи от театър Но и тристишията хокку. Буто танцьорът, като старинен японски поет, се стреми да се слее с природата, провокирайки не разсъдъка, а чувствата на зрителите. Тялото на босите импровизатори уподобяват съсъд, който трябва да бъде изпразнен, да бъде освободен от всичко лично, за да бъде напълнен с нещо чуждо, различно, бидейки то дух на дърво, сухо листо или стара жена. Красотата на телата нямат никакво значение.
По този начин, една от оказващите се плодотворни идеи, заложени в буто, води до предефиниране на танца от обикновено изкуство на движението до манифестация на усещането на същността на собственото тяло. Затова и ритъмът на движенията в буто се определят не като механически, а оттласквайки се от определени думи и образи, представени чрез новаторския подход на Хиджиката към нотацията на танца, получавайки името „буто-фу“.
Буто носи идеята за танца като начин за въздействие върху съзнанието. Японската практика е и философия, а представленията са медитация, в която е въвлечен и зрителят. Буто е търсенето на голата истина с малко средства, опит да се онагледят абстрактни състояния на духа. Няма хореография, изпълнителят потъва в себе си и изиграва събирателните емоции на човечеството.
Ето и откъс от книгата "Тялото като текст" с автор Елена Панайотова, публикувана в "Литературен вестник", бр. 21, 30.05-05.06.2001, год. 11:
"Изпълнителското тяло в японския танцов стил буто се мисли и интерпретира като текст." За това твърдение искам да предложа по-подробни исторически и естетически отнасяния. В края на 50-те години, след войната в Япония, е възникнала силна съпротива срещу дезинтеграцията на японската идентичност. Напускат се театралните зали. Отхвърлят се конвенционалните западни концепции и се заместват с изследване на фолклор, традиционни и класически изкуства. През 1959г. започват много пърформанс-демонстрации, това е годината, в която се появява и първото представление на Хиджиката (Tatsumi Hijikata) "Забранени цветове", което шокира и оказва огромно влияние върху танцовите среди. Това представление бележи появата на стила Ankoku Buto (Танцът на пълната тъмнина). Думата ankoku буквално значи "тъмно като в рог", а "буто" се състои от "бу", което означава "да танцуваш" и "то", което означава "да стъпиш"(по-късно остава само буто). Буто-движението е силно повлияно от естетиката, която е срещу японската елитарна култура, в полза на "лошия вкус", "грозното", "ирационалното". Представленията им са акт на изследване на "тъмната и непозната половина" на човешката душа. Всъщност буто-движението е продукт на усилието на Хиджиката и Оно (Kazuo Ohno) да създадат една специално японска танцова форма, която да премине отвъд ограниченията на западния модерен и традиционен японски танц. То се появява като форма на социална критика и има огромно влияние върху младите артисти и интелектуалци. Една от целите на Хиджиката е била чрез танца да се потисне символичната експресия на обикновените емоции и да се говори експлицитно за теми, които социални табута са забранявали. Буто естетиката въстава срещу идеята за осигуряване на приятно преживяване за публиката, а танцьорите се отказват от техническа виртуозност. Буто се превръща в изкуство, което се опитва да измъчва тялото, за да запази "себе-то" в постоянно състояние на фрагментарност. Ранните прояви на "ankoku buto" целят изследване чрез танца на потиснатото несъзнаване на личността- те се надяват, че чрез изваждане пред публика на нагоните за насилие и сексуалност, които предизвикват всекидневните норми на поведение, танцьорът ще осъзнае своята собствена вътрешна фрагментарност. Така ще помогне и на зрителя да разпознае собствената си фрагментарност. Хиджиката и Оно привличат много млади изпълнители. До средата на 70-те години вече има трето поколение буто танцьори и се бележи кулминация в разширяването им- около 25 групи практикуващи из цяла Япония. А през 80-те години буто спектакли са представени в САЩ и Европа, което бележи началото на изключително лидерско влияние, което феноменът буто ще оказва в съвременния танцов и театрален свят. Както често се случва с авангардните течения, когато се популяризират, те също така и се институционализират, и за младите танцьори днес буто може би изглежда още един метод, който трябва да се изучи заедно с балета и западния модерен танц. Критикът днес категоризира буто явлението като постмодерна танцова форма. Буто хореографите се отнасят към съществуващите танцови форми като съкровищница на техники, жестове и принципи, които могат да се присвоят без отнасяне към техния оригинален контекст или значение, и ги трансфоримират в "ката" (речник от движенчески фрази). Тези "кати" след това могат да бъдат комбинирани и рекомбинирани във формата на танцов идиом, който е по-подходящ за японското тяло (включвайки всякакви азиатски форми като театър Кабуки, индийски жестове от Катакали, китайски бойни изкуства като Тай Чи Чуан и др.). Буто спектаклите са проява на съпротива срещу критическата интерпретация и отхвърлят всякаква техника като наблягат на гротеската и метаморфозата. [...]"
За първата си среща с буто разказва и Мила Искренова, чиято статия е публикувана в сп.“5 звезди“. Тя нарича танца мълчалив писък. И уточнява, че японските йероглифи за БУТО са: БУ- танц и ТО- стъпка.
„Първата ми среща с японския стил Буто беше през 1992г., в Париж. На курса „Dance – video” разглеждахме известни и нашумели вече във Франция и Европа трупи от всякакви стилове. Наред с Баришников и Пина Бауш, признати като съвременни класици, в програмата присъстваше и последната сензация дошла от Азия– buto dance. Мъжете, боядисани в бяло, предимно обръснати и голи, действаха стъписващо от пръв поглед. Те или не се движеха изобщо, или се движеха изключително бавно, или висяха с часове с главата надолу от някой мост, или обикаляха в кръг до пълно откачане... Категоричната новост на стила им беше несъмнена. Източната трaдиция крещеше с нов крясък, който отеква и днес в най-разнообразни варианти навсякъде, където съвременният танц се развива. Спектаклите в Буто стил изискват съсредоточено вникване в тяхната медитативност, която понякога е хипнотично бавна, но в други случаи– напрягащо агресивна. Далечната за европееца деперсонализация на образа, превръщането на тялото в различни природни, животински и чисто физически състояния, са зрелище, в което или се потапяш или напускаш с пълно отрицание. У нас пример за влияние на Буто стила са спектаклите на Иво Димчев и Юлиана Сайска, които изградиха свои хореографски индивидуалности след дълготрайно сътрудничество помежду си и с хореографи като Галина Борисoва и Масаки Ивана /бяло буто/.“
Буто в България Дали приемаме или не естетическото внушение на буто (у нас той все още се възприема с доста голям смут, на ръба на скандала), той е неизменна част от съвременния танцов език. Първата постановка на буто в България датира от 2002г. под зглавието „Заспало куче“. Постановката е в Театър на последния етаж и е копродукция с продуцентска къща "Одавижън". Хореографията и режисурата са дело на Ивайло Димчев и Масаки Ивана от Япония. Двамата се запознали и работили върху спектакъла по време на летните семинари, организирани от Сорос у нас. В танцовия пърформанс, освен самия Димчев, участват Мила Иванова и Юлиана Сайска.
"Заспало куче" интерпретира японската танцова традиция буто. В основата на експеримента е опитът на Масаки Ивана, който води занимания с японския експресионистичен танц в къщата си в Северна Нормандия. "Заспало куче" е името на упражнение от буто-практиката, при което изпълнителят се движи приклекнал, много бавно и внимателно, сякаш стъпва върху заспало куче и не иска да го събуди.
В слабоосветеното пространство на "Заспало куче" се визуализират страх, отчаяние, еротизъм, екстаз, пустота и представи от най-дълбинните нива на подсъзнанието. Музиката е композиция от звуци на страдание, ужас и романтични спомени от миналото. Публиката престава да диша, очите спират да гледат и започват да виждат. Въздухът около танцьорите се раздвижва. Очертават се силуети от сенките на стената. Почти виждаш аурите на изпълнителите да се придвижват като светла следа зад тях. (Интервю с актрисата Мила Иванова, още за спектакъла „Заспало куче“ и за буто: liternet.bg/publish/evladova/mivanova.htm)
Кратко заключение
Голям брой хореографи вплитат японския танц органично в своята работа, придавайки й по-силна експресивност и ексцентричност. В духовен план значимостта на Буто изправя съвременния човек пред тъмната бездна на неговата „сенчеста страна”. Поставя го „лице в лице” с нея. Крясъкът при тази среща е оправдано беззвучен. И мълчаливо отекващ....
Източници:
ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%83%D1%82%D0%BE_(%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86)
www.dnevnik.bg/razvlechenie/2002/03/14/34285_iaponskiiat_buto-tanc_za_purvi_put_v_postanovka_u_nas/
www.redhouse-sofia.org/Event.aspx
Фотоси- интернет
P.S. Преводът е свободен, поради което моля извинение за евентуални грешки от всякакъв характер
30.04.2013 18:12 -
Кратка история на японския буто танц. Етапи в еволюцията му (Ічаст)
Началото на буто танца е през 50-те години на 20 век. През 1959г.(другаде 1961г.) японският хореограф Татсуми/Тацуми Хиджиката (1928-1986г.) представя пиесата наречена „Кинджики”, "Abstinence" /Въздържаност, въздържние/. Това е пиеса на движението "Анкоку буто" (в превод от японски „черен танц“ или „танц на мрака”). Постановката е по романа на Юкио Мишима „Забранени удоволствия“. В нея танцьорът се съвокуплява с едно пиле, преди да го удуши между бедрата си. В последвалото затъмнение, един мъж (Tatsumi Hijikata) се приближава към момчето. Терминът БУТО е съчинен от самия Хиджиката, при тези обстоятелства. Скандалът е огромен, но с него се ражда една нова форма на танца в страната на Но и Кабуки. Дебютът е крайно предизвикателен заради агресивната естетика и откровените еротични теми в спектакъла. Въпреки това стилът и идеята се налагат и се създава школа за буто, която е контрапункт на традиционния японски театър Но. През 1962г., в съвместна работа с няколко авангардни японски групи, специфичният стил започва да се формира, обединявайки хореографи, музиканти, кинематографисти, фотографи и представители на други творчески професии. Обединението се разпада през юли 1966г., но Хиджиката продължава своята дейност, която не прекъсва дори след смъртта му.
В Япония изригването на модерността става върху благодатната почва на строгите традиционни канони- комплексни и хилядолетни. Силният тласък на индустриализацията и тежката травма в съзнанието на хората вследствие на атомната бомба създават благоприятни условия за сценичната поява на това оригинално изкуство. Светът на „Танцът на мрака” са сексът, смъртта, „архаичната памет” и примитивните импулси. Претендирайки за утвърждаването на една специфична японска стилистика, той се захранва в основата си от „литературата на проклятието” на Сад, минавайки през Жьоне и Арто, и през немския експресионистичен танц. Новият стил се опира на тези практики по-скоро като духовно отношение отколкото като техника. Танцът Буто се ситуира на границите на oколния свят- тези на смъртта, на подсъзнанието- индивидуално и колективно, на предизвикателствата на живота. Буто носи характеристиките на ритуала в „шокиращ, провокативен, физически, духовен, еротичен, гротесков, космически, нихилистичен, катарзисен, насилствен, мистериоазен” вид.
Днес направлението на този съвременен танц е широко известно под названието „буто“, а не с първоначалното „анкоку буто“. Сега буто танцът има повече последователи в Европа, отколкото в Япония. А японската школа е силно повлияна от немския експресионизъм на 20-те години. В нея се оформят две линии- черно и бяло буто. Черното Буто, което се ражда в поствоенна Япония, често се нарича сатанинско. На сцената се появяват разкривени, страшни лица, които напомнят ужасите на войната. Гърчовете на сакати тела, терзанията на душата, агонията на смъртта са сред любимите буто образи. Началото на така нареченото Бяло Буто, в чиято традиция е и "Заспало куче", се поставя от Кадзуо Оно. Той налага нова гледна точка, която е по-близо до християнския мироглед, а изпълненията излъчват любов и блаженство и зареждат публиката с положителна енергия.
В числото на оказалите голямо влияние на зараждането на буто е немската хореография „Новият танц“ (“Der Neue Tanz”). Така, след обучение в Германия в школата за модерен танц на Мери Вигман, завърналата се в Япония съпружеска двойка Такая Егути и Соко Мия открива собствена школа, в която по-късно постъпил станалият един от основателите на буто Кадзуо Оно. Обучавайки се известно време в нея и чувствайки се неудовлетворен от господството на западноевропейските хореографски доктрини, той я напуснал в търсене на собствен стил. В противовес на пируетите, подскоците и други прийоми от традицията на класическия балет, Оно започнал да подчертава едностранчивостта на танца, неговата насоченост към пода и земята в нисък клек, изкривяването на краката и др. Дълбоко проникнат от идеите на Оно, Хиджиката основава своята група. От формирането на буто се повлиява естетиката на дадаизма, която намирали за близка в младостта си и Оно, и Хиджиката.
Встъпвайки в света на танца на своето време, буто породил много спорове. Въпреки че завоюва благоразположението на видни литератори на Япония в тази епоха (Икуя Като, Тацухико Сибусава, Сюдзо Такигути, Ютака Хания и Юкио Мишима) до там, че някои от тях лично вземат участие в постановките на Хиджиката, буто остава маргинален феномен за ортодоксаланата хореография, получавайки статут на ерес и обект на насмешка, а за повечето зрители танцът се свеждал към набор от стереотипи- обръснати мъже, бял грим, голи тела, диващина, мутиращ вид модерен танц от 60-те години, псевдоизкуство на невладеещи елементарна техника дилетанти. В последните години буто получил разпространение и бил високо оценен преди всичко в Западна Европа под названието “BUTOH”.
Външен вид на буто артистите
Стереотипната представа за външността на буто артистите се свежда до бръсната глава и бял грим. Всъщност, нито едното, нито другото са задължителни. Може даже да се говори за това, че буто в немалка степен изисква да бъдеш самия себе си, даже ако актьорът облече делови костюм, а вместо бръсната глава предпочете да среше косата си на път. За съществено може да се счита само това в каква степен изпълнението съответства на философията и естетиката буто.
Етапи на еволюцията на буто Класическо буто (първо поколение) - Основни представители: Тацуми Хиджиката, Юкио Вагури, трупите „Дайракудакан“, „Хакутобо“ и др. - Отличителни черти: подчертана антитехничност и протест срещу нормите, гротеска, естетика на Хиджиката.
Съвременно буто (второ поколение) - Основни представители: трупите „Санкай Дзюку“ (ръководител Усио Амагацу), „Бяккося“ и др. - Отличителни черти: бягство от специфичните японски черти, унаследени от първото поколение, поради това, че идеите на Хиджиката за „японското тяло“ довели до възприемане на буто като японска екзотика, вместо желаното от второто поколение широко разпространено изкуство буто.
Постмодернистко буто (трето поколение) - Основни представители: Сабуро Тесигавара, Сецуко Ямада, Ким Ито и др. - Отличителни черти: наред със съхранените много идеи на буто, присъстват множество отклонения от „канона“; разглежда се като едно от теченията на съвременния танц. Ако първото и второто поколение буто актьори използвали бял грим, то от третото тази традиция била прекъсната. При това, трябва да се отбележи, че през 80-те, още не намерило свой стил, по традиция третото поколение ползвало до определен момент грим.
Пост буто (четвърто поколение) - Основни представители: Юкио Судзуки, Цуьоси Сирай, Кая Охаси, трупите „SALVANILA“, „Бивакей“, театър ИнЖест и др. - Отличителни черти: в същността си сам по себе си представлява съвременен танц, възприел елементите на „класическото“ буто. Не бива еднозначно да се поставя граница между четвъртото и третото поколения, понеже е твърде сложно да се определи буто от четвъртото поколение.
Източници: в края на ІІчаст
P.S. Преводът е свободен, поради което моля извинение за евентуални грешки от всякакъв характер
Търсене
