По връх пладне в деня, в който работя до четири без почивка, излизам до кафемашината. Ярко слънце е подарил февруари на понеделника. Примижавам. Цял ден сме на изкуствена светлина.
Оставила се на приятния обеден пек, мушвам левчето, рестото издрънква, чашката прави салто и хлопва в ръкохватката. Чува се познатото бучене, а кафето се цеди протяжно. Дисплеят изписва: Preparazione. Да изчакам значи. Аз стоя с лице към машината и това и правя.
По пейките зад мен са насядали хора. Видях ги на излизане. Центърът се е населил. Времето има принос към изпълзяването от зимните бърлоги.
Винаги, когато си пускам кафе, се оглеждам наляво и надясно. Надолу е площадът и гледам пресичащите пешеходната пътека хора, а нагоре е Фънки бар, пред който пият кафе, когато не е зима. Този път е различно. Пропускам зяпането и мисля за изпиукването, означаващо край на препарационето. Италианска трябва да е машинарийката пред аптеката ни.
Още преди да чуя „пиу“, обедната тишина е пронизана от подсвиркване, което ми е съмнително и на което не реагирам, а след него от вик: Амбър! Амбър!, последван от кучешко скимтене. Обръщам се.
Пресякъл зебрата, по главната улица се качва Недялко- синът на Паска, местен слабоумен и несвесен. Насочва се към една от пейките, на която виждам завързано с верига куче, което напомня лабрадор- едро, светлобежово и добронамерено. Опашката му се върти в знак на задоволство. Амбър се опитва да се откъсне и да хукне към Недялко, но поводът я оставя на място. Скимърцането ѝ се засилва, израз на кучешко нетърпение. Всички наблюдатели притихват, следейки живата сцена.
Недялко се приближи, придърпа Амбър към себе си, тръшна се на пейката и започна да я милва по главата, като ѝ говореше нещо неразбираемо с продрания си глас. Тя беше щастлива. Заподскача, следвайки естествения подтик на непокорния си характер. „Легни, Амбър! Легни!“- завика Недялко. Кучето с цвят на пясък не изпълни съвсем командата. То седна, килна се на хълбок, при което лъснаха плодоносни цицки, изплези език. Машината изписка. Вдигнах капачето, взех кафето и зачаках продължението.
Колкото хора имаше по главната, толкова чифта, вперени в момчето с кучето, очи можеха да бъдат преброени в онзи миг. Бяхме затворили героите във видим полукръг. Мисля, че в точно този едничък момент всички бяхме като ледени фигури от някакво-си наше замръзнало кралство или като вкаменени герои от позната приказка, очакващи вълшебство да развали магията. Не зная какво ни бе направило застинали и неподвижни: почуда, интерес или завист. Над главната улица се спусна отнякъде непрободна тишина.
Дори не съм сигурна, че Амбър е името на кучето. С него ми се стори, че го викнаха. То стоеше покорно в краката на своя малък господар, а ние- с увиснали ченета, сякаш наблюдавахме дресура от висока класа, за която не бяхме платили билети и се чувствахме като богопомазани. Бе повече от ясно, че Амбър харесва брадясалия Недялко и точно това будеше всеобщото недоумение.
Стиснала топлата хартиена чашка, извиках: как се казва кучето, но той не ме разбра и отвърна: Здравей, како! (винаги така ми казва, не знае името ми), а после обясни, че не е негово, а на едни хора, които живеят ей там в блока, сочеше с глава в посока зад аптеката. Спогледахме се с някои от свидетелите на случката и се прибрах усмихната, замислена.
Амбър. Дали така го повика, или си въобразих, както всичко останало? Амбър...? Вечната ли?