Като статуя
съм мъртва.
Застинала,
изсечена,
непроменима.
Извезани
в релеф
и хлътнали,
пресичат се
хукнали линии.
Неподвластна
на живота,
неподвижна.
Без никакви
излишества-
бял гипс.
Със сухота
и тиха книжност.
Тя няма
да поеме
риск.

Безсмъртен сън
       в очите се пречупва
кристален блясък
       от разчупената чистота
скандално чисто
звън
в тоналността
на чистата
необратимост.

1999г.

Като прашинки
изгоряла светлина
очакващи безкрайно
своя
           вечен огън...

1999г.

Ако можеш да достигнеш
най-тихото,
ще си в сърцето
на вулкан.
В най-плахото
разжарено бълбукане
ще видиш
светлината като пламък
как блъска по капака на капана,
превърнал се навремето
в Храм.

Парадоксът в любовта е, че се влюбваме в целостта на другия. Стремейки се към нея, копнеем да постигнем своята собствена. При това, любовта се разрушава. Както и цялостите ни, които или биват наранени, или се разпадат във вида, в който са били, очаквайки своето прераждане...