2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Тия дни се замислих за значението на израза „Имам му (ѝ) зъб“. Много интересно се оказа. Винаги съм си мислела, че подтекстът отвежда към значение, което включва ощетяване на потърпевшия от страна на някого, с когото той е имал някакви взаимоотношения- вземане-даване, в което се е оказал на страната на губещия.
На втори план обаче, погледнато с други очи, пък и чисто граматически и синтактически, изразът ни казва друго. И то, оказва се, точно обратното на това, което първосигнално сме помислили. А именно- че пострадалият, да го наречем така, за да избегнем всякаква тавтология, е горд притежател на зъба на противника си (явно е, че са врагове и това не се нуждае от допълнителни аргументи, очевидно е). Сменени са ролите...
Та... Запитах се- откъде идва фразата...? Единствената асоциация, която ми навя на първо четене, на прима виста, в първия момент и прочие синоними, без да ровя в речници, беше свързана с навиците и живота на индианските племена- без значение на кое конкретно. Та нали именно при тях убийството на животно и вземането на част от него като трофей- знак за надмощието на човека над него, е висш израз на пълновластието му над природата? И за инициация също- успелият да спечели, се приобщава към групата на възрастните, на способните да оцеляват при тежки житейски обстоятелства... То и при други древни племена е същото- африкански, азиатски, островни... Не е важно при кое. От значение е смисълът на паралела, при който си представяш тънка кожена връвчица (от естествена кожа направена- колко канибалско, още преди да стигнем същността). А на нея- бял зъб виси. Не виждам човешки. Всякакъв друг- кучешки, вълчи, мечи, на акула, без морж, може глигански, слонски не- прекалено е... Пък и бял е малко пресилено, но да приемем, че е бил обработен по някакъв начин от ловеца- в случая- от нас.
И какво излезе сега? Ако трябва да следваме логиката, се получава така, че този, който уж ни е победил (понеже, щом аз пазя нещо от противника, значи, аз тая неприязън и гняв, т.е. тровя се с негативната енергия на случилото се и съм си направо страдалец, който тъне в омраза и копнеж за отмъщение), всъщност е принизен (посредством тежнението на израза) до животно, а ние сме взели надмощие в битката и сме му избили зъба (колко жестоко и нехуманно!), пазим го на всичкото отгоре (против всякакви хигиенни правила), а че го и развяваме на гърдите си (каква показност и липса на стил!). Примерно.
Значи още, че пазим спомен за нашето стълкновение. За нашето сборичкване, сборване, пехливанлък. И именно зъбът е предметният израз на титаничния сблъсък. Помним. И няма да забравим какво се е случило. А поредната среща ще бъде още по-кървава, още по-безмилостна, още по-ожесточена, точно поради спомена за засегнатите его, чест, достойнство... Защото винаги става дума именно за тези неща, а не просто за някакъв трофей. Е, не е християнско, вярно е. Всеки знае „Око за око, зъб за зъб“. Сигурна съм обаче, че зъбите на индианците, за които говорим, нямат нищо общо с християнството. Става дума само за тънката нишка на колективното несъзнавано, която преминава през времето...
Но да се върна към началото и да направя извод, с което да завържа възела на торбичката, да затворя смисъла на вече казаното и да сложа края и точката. „Имам му (ѝ) зъб“ ни говори: пак ще се срещнем; помня те; помни ме; внимавай в картинката!; не забравяй какво ми стори (направи, причини)!; няма да забравя какво ми стори (направи, причини); пазя спомен за теб; имам част от теб; взе част от мен; ти остана в мен; нарани ме; беляза ме; белязах те...и знаменитото и най-подходящо като за завършек- I`ll be back! Ще рече- „Ще се върна!“... Което може да е, а може и да не е самата истина, защото, твърде е вероятно да не искаме да се върнем, а просто казваме, че сме в режим на изчакване. И готовност. Защото не ние, а Съдбата най-често определя необходимостта от такива срещи...
Е, какво ми остана да кажа, за да завърша наистина? Да взема да попитам вие как сте? Дали искате да се върнете някъде? И дали имате зъб на някого? А?
са заседнали образи-
снежинки
илюзорен прах.
Заплетени
в ресните,
като фламинго са розови,
примигна ли,
ще отлитнат.
След тях
ще поискам ли пак
да се сипят на гроздове
прашинки илюзия-
космически прах?
Или ще се взра
в иглени борове,
в гордостта ще потърся
своите бродове,
през реката която
да пресичам избрах?
като ябълка
ме гризе.
Не аз него.
Не аз.
Смъква
от гърба ми
последната риза.
Отнема ми
свещената виза
за моето
свято отвъд.
Животът
като ябълка
ме гризе.
Не е рай.
Не е.
Неповторима
светлината е,
когато слиза
пред очите ми,
а не в гръб;
когато
вдига
хоризонта
своята завеса
и когато знам:
не аз,
той мен
огриза весело.
Вятър после
ме отнесе
песенно...
Отказващ
това
да признае.
Не ми се причува.
Без да се гмурна...
неразумно и румено
в ручея.
в самотата светва красотата...
на пейка
в парка,
преди
панталоните
да прелетят
над полетата
от полски макове.
Почакай ме,
ако позакъснявам!
Помисли
върху приумиците
и си
подсвирквай!
Патица ще поиска
да й подхвърлиш
примамка.
Приеми
предизвикателството
на промяната!
Повярвай!
Ще дойда,
когато поискаш!
Макар
да е потребно
да премина
не подредения
си живот,
когато поискаш...
Преораните
мисли
ще потрябва
да прелетя.
Не пристигна ли
по подходящите писти,
прости ми
това пререкание!
Просто търсех
призвание
в не признатото
изгнание.
Повярвай!
Ще дойда,
когато поискаш.
Паролите
на познатите
програми
пропускам
през пясъка.
Предвкусвам
в приближаването
влюбения плясък.
Потичат
сълзи
и
понасят
претежалата
приказност,
в която
приютяваха
покоя си
птиците.
Ще дойда!
Повярвай!
Когато поискаш.
Политам.
Преди
да попитам.
Преплитам
признания.
Плетка
познание...
Позна ли я?
през късния следобед.
Вятърът завихряше листа
на бреза от слънцето подгонени
от усмивката на медна светлина.
Шептеше полъхът
на лято с аромата,
аз- от илюзия водена,
ослепях
в листопадното ято.
От въртележката паднах.
Обезглавена бях.
Ех, красотата...
не таят отрова.
Все пак, не са хора.
Не са хора.
все още ми се удава.
Щом със стаявана дързост
опитвам да прескачам огради.
И дори да не мога
в тръбата от лудост,
да се търкалям надолу,
следвайки словото,
упражнявам с усърдие,
упражнявам неистово,
упражнявам разгърдено
своята другост...
Прилив. А след него- липса.
Знаейки, че може да изгуби,
не пропусна.
И написа
думи нежни
по стените груби.
Без да слиса
погледите мътни.
Смугли.