2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Дали все още сме способни да изпитваме желание за близост- да приемем другия? Отделени сме като в килии, като затворници. Всеки е сам със себе си. В собствен сос. Със собствената си програма и възгледи, които рефлектират върху живота му. Знаем, че сами предизвикваме последствията от своите действия и постъпки и при все това ни е трудно да променим шаблоните си на мислене. Влезли в едно русло, ни е много трудно да сменим гледната точка. Да се измъкнем от капана на собствените си критерии, на собствените си мисловни кройки и да посегнем към друг рафт, на който стоят други, непознати за нас неща. Нямаме особено много ценности. Или, ако ги има, те се въртят пак около нас самите. Около нашето его. Около затвора, в който сме попаднали по своя воля, мислейки че някой друг е виновен за това. Как ми се иска да погледна през решетките и да се видя отразена, за да прозра какво и как трябва да променя в себе си, след което да приема цялата болка от осъзнаването и да се родя на другия рафт- може би, като фигурка, сувенир или друга вещ, която животът ще пожелае да изживее щастливата си съдба. Или да не я пропилявам, а? Да ми стои резерв, като за десерт. Особени сме. Захапали опашките си, се питаме защо не виждаме пътя... Слепи. До безграничност. Сигурно ни харесва илюзията. Не ни стига тази на живота, ами и налепваме по съзнанието си още- книги, телевизия, радио, медии, интернет... Потъваме. Все повече. Дали мечтаем да видим най-сетне дъното? То поне ще е нещо конкретно и сигурно, а не агонията на безкрайното падение. На разтеглено във времето падане, за което не знаем, че е падане. Не знам какво си мислим. Може би, че летим. Или че плаваме към красива далечна страна... Не знам. Банално е, сигурно, но... Банални сме. Като досадните сериали, в които все нещо се случва и същеврменно нищо не се случва. Знаем го. Обаче пак бягаме. Тичаме като по кардио. Симулирана реалност. Уж бягаме, а всъщност стоим на едно място- в стаята. Но сме уверени в заблудата. И я потвърждаваме. Защото, как да си признаем, че сме сбъркали? Че сме живели празен живот. Как едно ограничено съзнание да приеме новото? То обича границите си. Те са му опора. Те са предвидимост. Те са умиране. И ние го предпочитаме пред свободата. Танатос и атанатос... Сами пред себе си... Толкова свикнали, че вярваме- това е всичко, друго няма. Страх ни е от енергията на новото. На живота, на полъха, на грешката. Никой не обича да греши. Това го прави да изглежда глупав. Но и илюзорно безгрешният не е в по-изгодна позиция- той живее в недействителна реалност, която ще се сгромоляса при първи сблъсък. Как ми се иска, така както си стоя в килията, да ме озари, да ме осени една идея, която да ме държи будна, да иска да я следвам, да й служа. Да е чиста и дълбока, и да извира мъдрост от нея. И да не мога да спра. Да й се отдам напълно. Да изгоря в нея. И тя в мен. Да си бъдем предани. Това наричам брак. И семейство. Не самота. Не. Това е religare- връзка, свързвам. С Онова Там или Онова Тук- за Него време-пространство не съществува, където е свободата. Където ограничението е като счупена рамка, като рамка с погрешни размери. Където се сливаш с онова, което те прави цял. Как да го назова? Как да го назова? Обичам, когато краят е отворен. Винаги мога да се върна отново. Като дом, в който уютът и топлината никога не свършват.
Изображения: интернет
След няколко битови неуредици, се препотвърди впечатлението ми, че в България бизнес правят хората, които не разбират от него. (Говоря конкретно за сферата на търговията.) За тях е достатъчно да имат собствен такъв. Може би, заради идеята и мисълта, че са предприемачи- суетни са и им харесва да бъдат наричани и приемани за бизнесмени. Може би, обичат да рискуват и имат някакви умения и черти на характера- качества, които им позволяват да започнат. Може би, не харесват да имат шеф над главата си и искат сами да определят нещата. Може би, просто не умеят друго... Нямат специална дарба, или имат... Това е хубаво. Макар да не знам точните подбуди. И похвално. Потребно е. Има обаче един проблем.
Всички тези хора влизат в едно русло, канализират се- себе си и дейността си, шаблонизират се. С течение на времето спират да се развиват. Затварят се за новото и различното. Предпочитат да се придържат към познатото. Те продължават по този път по начин, който е достъпен за тях- както им е по-лесно, без да се интересуват наистина от клиента и от неговите потребности. Те налагат продукти, с което ограничават избора- дали по-евтини или по-скъпи, без водещо да бъде качеството. Това противоречи на правилата на свободния пазар, че търсенето определя предлагането, а не обратното. Което ме навежда на мисълта, че все още царѝ онзи диктат, в който живеехме.
Те не познават клиентите си. Не ги разбират. А това е най-важното, за да могат адекватно да отговорят на желанията им. А уж „Клиентът винаги има право“. Да, да, ама не. Понякога дори нарушават законовите правила и го ощетяват. Рекламацията е почти непозната като метод за защита от страна на клиента. Тя се тълкува като личен каприз.
Ясно е, че т.нар. предприемачи или бизнесмени, искат да оцелеят и се нагаждат- думата е точна- спрямо средата, без да имат намерение да направят компромис, дори жертва, в името на клиента. Те не схващат, че главното понякога не е просто стоката, а отношението. Че именно то е определящо за потреблението. Да усетиш човека, да схванеш неговата логика- независимо каква е и дали на теб ти харесва. Т.е. в бизнеса има повече психология, отколкото просто търговия. Неслучайно в арабските страни има безумно пазарене. То не е за да се отнема от времето на клиента. А за да са доволни и двете страни- за да се постигне балансът между тях, точката в която ще бъдат постигнати удовлетворение и спокойствие. Купеното в позитивно психологическо състояние, в балансирана емоционална настройка, трае повече и създава правилната връзка между човека и предмета, излъчва енергия на честотата, на която той вибрира и е в хармония с него.
Разбира се, говоря на едро и обобщавам- търговията е различна, различни са областите и прочие... Но все пак, знаят ли тези неща нашите предприемачи и бизнесмени? Разбират ли от психология? Ако не, то те не бива да се сърдят и засягат, когато ги възприемат като слуги, които са само посредници между стоката и потребителя. Ако отказват да се развиват- да учат, когато не знаят (никой не знае всичко, но е важно да желаем да научаваме), за нас ще си останат най-обикновени прекупвачи и продавачи.
Като в екшън сцена- Животът шофира, а аз вися отвън на вратата със захват през сваления прозорец, препускайки през виещ се планински път без мантинели... Не съм актьор, нито каскадьор... Ще успея ли?
Да закръглиш аурата,
счупена на хиляди места...
И, ако може, претопи ме!
Предпочитам в сплав да се родя...
Безгранично е ограничението!
тук и някъде.
Навсякъде.
На правилните
или пък неправилни
места.
Може
да сме били
бляскави
някога,
но в този миг
имаме
едничко
Сега.
Понякога
то не достига,
дори да го
раздуваме като
балон.
Прежаднели,
към
дома на съня
търсим брода.
Да засънуваме
отново
молим
неотклонно.
че всеки факт
помниш?
Какво от това?
Какво от това?
Предпочитам
всеки от нас,
без настървено да гони,
да има своя
тиха мечта.
Предпочитам онази,
изпълваща стаята
с магическа сила
и топлина тишина,
в която стопяват се
и сливат се линиите
на една пропътувала
години светлинни,
родена в Началото
в стих светлина.