Аз вече безвъзвратно се изгубих. Може би, по-лошото е, че е обратимо. Изумрудите далеч са- бляскави риби, а в рубините не успях да се влюбя.

  Дали все още сме способни да изпитваме желание за близост- да приемем другия? Отделени сме като в килии, като затворници. Всеки е сам със себе си. В собствен сос. Със собствената си програма и възгледи, които рефлектират върху живота му. Знаем, че сами предизвикваме последствията от своите действия и постъпки и при все това ни е трудно да променим шаблоните си на мислене. Влезли в едно русло, ни е много трудно да сменим гледната точка. Да се измъкнем от капана на собствените си критерии, на собствените си мисловни кройки и да посегнем към друг рафт, на който стоят други, непознати за нас неща. Нямаме особено много ценности. Или, ако ги има, те се въртят пак около нас самите. Около нашето его. Около затвора, в който сме попаднали по своя воля, мислейки че някой друг е виновен за това. Как ми се иска да погледна през решетките и да се видя отразена, за да прозра какво и как трябва да променя в себе си, след което да приема цялата болка от осъзнаването и да се родя на другия рафт- може би, като фигурка, сувенир или друга вещ, която животът ще пожелае да изживее щастливата си съдба. Или да не я пропилявам, а? Да ми стои резерв, като за десерт.  Особени сме. Захапали опашките си, се питаме защо не виждаме пътя... Слепи. До безграничност. Сигурно ни харесва илюзията. Не ни стига тази на живота, ами и налепваме по съзнанието си още- книги, телевизия, радио, медии, интернет... Потъваме. Все повече. Дали мечтаем да видим най-сетне дъното? То поне ще е нещо конкретно и сигурно, а не агонията на безкрайното падение. На разтеглено във времето падане, за което не знаем, че е падане. Не знам какво си мислим. Може би, че летим. Или че плаваме към красива далечна страна... Не знам. Банално е, сигурно, но... Банални сме. Като досадните сериали, в които все нещо се случва и същеврменно нищо не се случва. Знаем го. Обаче пак бягаме. Тичаме като по кардио. Симулирана реалност. Уж бягаме, а всъщност стоим на едно място- в стаята. Но сме уверени в заблудата. И я потвърждаваме. Защото, как да си признаем, че сме сбъркали? Че сме живели празен живот. Как едно ограничено съзнание да приеме новото? То обича границите си. Те са му опора. Те са предвидимост. Те са умиране. И ние го предпочитаме пред свободата. Танатос и атанатос... Сами пред себе си... Толкова свикнали, че вярваме- това е всичко, друго няма. Страх ни е от енергията на новото. На живота, на полъха, на грешката. Никой не обича да греши. Това го прави да изглежда глупав. Но и илюзорно безгрешният не е в по-изгодна позиция- той живее в недействителна реалност, която ще се сгромоляса при първи сблъсък. Как ми се иска, така както си стоя в килията, да ме озари, да ме осени една идея, която да ме държи будна, да иска да я следвам, да й служа. Да е чиста и дълбока, и да извира мъдрост от нея. И да не мога да спра. Да й се отдам напълно. Да изгоря в нея. И тя в мен. Да си бъдем предани. Това наричам брак. И семейство. Не самота. Не. Това е religare- връзка, свързвам. С Онова Там или Онова Тук- за Него време-пространство не съществува, където е свободата. Където ограничението е като счупена рамка, като рамка с погрешни размери. Където се сливаш с онова, което те прави цял. Как да го назова? Как да го назова? Обичам, когато краят е отворен. Винаги мога да се върна отново. Като дом, в който уютът и топлината никога не свършват.
Изображения: интернет
 

Последното убежище на грешката е да започнеш да правиш въртели...