Яна бе убедена, че Венелин не ѝ каза всичко. Сигурна бе, че е преживял повече. Твърде умен бе, за да ѝ се открие напълно. Но се беше доверил. Зачуди се защо първо се направи, че няма представа за какво служи изобретението. Може да бе премълчал, за да се досети сама. Преминаване на световете... Шантаво. Кой би повярвал? Ако кажеха на някого, щяха да ги помислят за луди. Беше опитал, а не предложи на нея. Искаше и тя.    

  Не обичаше неделите. В тях вършеше всичко, което през седмицата не успяваше. В деня, предназначен за почивка, Яна трябваше да се занимава с прозаични дела. Все се канеше да започне да ги върши в делниците, а в неделя да почива. Прахосмукачката пищеше. Не ѝ пречеше да мисли за изживяното от Венелин.

Яна нямаше задълбочени научни познания. Те се заключаваха в усвоеното в училище. Да, беше чела и чувала. Пресата преливаше от описания на срещи с духове и призраци на починали, на пътуване във времето, на разкази на хора в кома, преминали прочутия тунел към отвъдния свят, които звучаха като апокрифи. Интернет изобилстваше с информация, но това тук бе друго: двамата разполагаха с уред, изобретен неясно от кого, който създаваше поле, позволяващо контакт, неясно съвсем с кого и какво. За Яна бе възхитително, че един физик откриваше в него научна стойност. Ако вярваше на думите му, защото той, а не тя, бе включил странната находка. Особено я занимаваше историята ѝ- как се бе озовала там, чия беше, кой е създателят ѝ. Науми си, че могат да питат стареца, познат със собствениците на къщата. След това умът ѝ проблесна и тя почти хвърли прахосмукачката, с която се бе развъртяла.

  Включи компютъра. Откри този ексцентрик, за който ѝ говореше Венелин. Казваше се д-рАнтъни Гарет Лизи. Сега трябваше да е на 46-47 години. Смятан от повечето хора за странна птица. Сърфист и сноубордист. Изследванията му съвпадат с теория Е8 и той се опитва да я доразвие. Откритите до момента частици обаче са малко, за да бъдат попълнени празните полета. И Гарет ги предсказва на теория, надявайки се един ден да бъдат научно доказани. Не това я интересуваше.

  Натъкна се на редовна статия в Уикипедия за светлината. Описани бяха всички теории, но нищо конкретно по техния случай.

Опита по друг начин. Имаше уреди и апарати за детоксикация и дълголетие, кирлианов апарат… Не това търсеше.

Загледа статия за аурата. Прочете, че за човешкото око е достъпен определен диапазон от излъчвания и че не е в състояние да възприема инфрачервените и ултравиолетовите. Как тогава тя го правеше? Следващото изречение изясняваше- окото не работело на пълна мощност, но можело да се развие. Поредният абзац я зашемети- авторът допускаше възможност да съществува такова зрение, след като световете, които наблюдаваме под микроскоп и телескоп, реално погледнато, да не са действителни за нас, но ги има. Дочете, но се обърка. Не бе съвсем по темата.

  Едно бе сигурно- нямаше сведения за такъв уред. Вярно, можеше да се предположи, че такъв съществува и другаде, но те разполагаха с, ако не оригинал, то поне копие. Вярно, бе примитив, но на някого му бе дошла идеята за него; открехната бе врата към друго измерение, където и да се намираше то- на различно място или в съзнанието. Най-вече: имаше човешко същество с електрическо преживяване. Яна го нарече така. И тя познаваше това човешко същество- Венелин. Беше се оказала част от събитие, което можеше да има смисъл за цялото човечество. Чувстваше се въвлечена в нещо голямо и значимо.

 „Как можем да наречем тоя уред? Трябва да му казваме някак. Уред е. Не е апарат. Механизмът му е опростен, затова. Ореолосътворител. Много тромаво. Защо не Озарител? Харесва ми. Озарител. Звучи лазерно. Дали при всяко пускане образите и контактите са различни? Има ли повтарящи се като в сънищата? Интересно... Твърде интересно...“- мислеше Яна, докато се канеше да приключи с къщната работа.

– Ей, какви ги вършиш? – изненада я Венелин по телефона. –  Да не се ровиш из нета?

– Как разбра? – Яна го прие за съвпадение.

– Телепатия. – засмя се Венелин. – Цял ден те виждам. Биг Брадър. – продължаваше да се забавлява той.

–  Будалкаш ме! Печеля ли? Каква е наградата?  – влезе в шегата, опита се да преодолее представата, която изплува в нея.  

– Не те подхлъзвам. Трябва да е страничен ефект от употребата на уреда. Мисля, че се отваря съзнанието, разширява се. Да изрецитирам ли какво прави от мига, в който си тръгна?

Яна потръпна. Заоглежда се. Почувства се гола и уязвима. После се сети, че Венелин вече е прочел мислите ѝ. Трябваше да се направи, че не е, ако искаше да продължи:

– Опитай.

– Ще спестя подробностите. Не искам да те притесня. Видя статията за аурата и откри отговор за способността, която си развила. Искаш и ти да включиш уреда. Даде му име: озарител. Като „ускорител“. Допада ми.

За секунди ѝ доказа: телепатията е факт. Яна гледаше съсредоточена пред себе си, не гъкваше. Личното ѝ пространство се стопи като захарен памук.

– Ако съвестта ти е чиста, ако са искрени мислите ти, ако си доверчив, светлината на прожектора няма да буди тревогата ти. – отговори ѝ Венелин.

– Мислиш, че крия нещо? – излезе от ступора и се издразни Яна.

– Не си направила и не правиш нищо лошо.

– Ти си този, който има тайна. – премина в настъпление тя и изигра единствения коз, който имаше срещу Венелин.

– Представа нямам за какво говориш. – отвърна той.

По-добре щеше да е да мълчи- прецени Яна. Не искаше да изглежда като глупачка. Пристъпи в играта.

– Където и да съм, ти ще знаеш какво правя, какво мисля… Няма нужда да се чуваме, няма нужда да се виждаме… С какво е полезна тази способност? Вярно, не е приятно да стоиш отвън, но без тайни няма изненади, промени, развитие… Осветен отвътре и отвън, разтворен в безграничност, какво остава от теб? За човечеството може да е ценност, но в нея аз виждам само заплаха.

– Не го мисли. Трябва да го направиш.

– Винаги съм била от другата страна.   

– Защо не ми се довериш?

– Ще помисля.

– Няма да те стряскам повече.

– И други ли неща има?

– Ще се чуем пак. До скоро!

  Препарира я. Венелин хербаризира Яна. Улови я без мрежа и я забоде върху сламената основа на живота ѝ, който в заблуждение тя смяташе за подреден. Държеше телефона, закачила очите си върху стената срещу нея. Безсъзнателно го затвори. После се премести в средата на стаята, като не подхващаше нищо. Повъртя се, давайки вид, че е наясно коя е следващата ѝ стъпка, но спираше отново, за да се закове за неопределено време, без да знаеше къде е. Не свърши нищо повече. Само умът ѝ не утихна, в която и стая да идеше. Бореше се с него. Появеше ли се мисъл, напрягаше се да я отпрати. Тревожеше се как изглежда отстрани. Настървено зами чиниите от снощи, вярвайки, че ще се разсее. Установи, че ѝ е невъзможно да не мисли. Мислите я притискаха, бе стегната в ментално менгеме. Как ли го правят монасите на Изток? Как спират шумотевицата в главата си, ако изобщо я имат? С медитация? Как се медитира насред океан от вълни?

Съзнанието ни е вътрешни пътеки под прага на съзнанието, прилични на подводно течение. Само някои от тях преливат бента, наберат ли мощ. Те се осветяват. Тях изминаваме, давейки се в другите, които се наливат. През повечето време тънем в мрак: смътен, ала пълноводен теч на умствени вълнения, нервни импулси, които се превръщат в образи. Съзнанието ни е кукичка, а уловът му- цели и стремежи, дейности на ежедневието и задачи. Неизменните ни „трябва…“ или пък „не трябва“. За да ни погълнат. Да се усетим изцедени. Да не остане капка истински живот. Да преплетем кабелите на потребност, страхове, на чувства и желания… Да се удавим в собствения свят…

Записа в бележника за особени случаи, които бяха изключение. С едри букви добави:

Изгубена. Не знам коя съм. Мишена съм на нещо, вън от мен, а Венелин е негово оръдие. Рухнала съм в центъра, не и в ореола.

Захвърли тефтера. Трябва да се обадя на Вили- поддаде се на привичната си реакция. Тя винаги ѝ помагаше. Беше ѝ опора, когато се раздели с приятеля си, спасителен пояс, към който винаги посягаше, попаднеше ли насред буря. „Хубаво, ама какво да ѝ кажа? Оня непознатият прави връзка между световете, иска да направя и аз, дрън-дрън… Нали съм голямо момиче? (винаги си го повтаряше) Нали се справям сама? Защо сега не мога?“- мислеше, докато я заля друга мисъл: „Той чува всичко. И сега разбира колко съм объркана…“ Главата на Яна бе радио, включено на няколко станции, които слушаше, но не защото иска. В нея се бе възцарило вселенско многогласие, космическо бърборене с колосални стойности в децибели и честоти. Приличаше на скала, извисила се насред вилнееща стихия, направена от огън и вода, която се блъска в нея.

Да бъдеш център на съзнанието си, значи да си се предал в ръцете на могъщ Лабиринт. Без нишка няма как да се спасиш, ала коя е тя, когато ти самият си кълбо, което се разплита без начало и без край? Ти само се търкаляш и търкаляш…

Бе грабнала бележника. Ръцете ѝ трескави премятаха първите листове, за да запълнят следващия. Населила редовете с думи, съзна празнотата им.

Присети се нещо. Не биваше да мисли въобще. Това първо. Не биваше да възприема Венелин като човек отвън, като агресор на вътрешния ѝ свят, а сама да пристъпи в него и да стане негов владетел (другите не са ни господари, ако сами не им го позволим)- това бе другото. Реши да опита. Бе плаха. Попита, както се напипва рана върху тялото: „Чуваш ли ме?“ - „Разбира се.“ На секундата получи отговор. Нямаше време дори да се ослуша. „Леле!“- ахна. „Какво те изумява не разбирам.“- каза Венелин. „Чудовищно е.“- рече тя. „Не е.“- с ведър тон, който внушаваше нормалност, отвърна той. Яна запристъпва. Клатушкаше се като дете, което прохожда. „Чела съм, чувала съм за тези неща, но на практика е… влудяващо.“ - „Не е. Такъв е бил езикът на древните. Не си ли чела „Какавидите“?“- убеждаваше я Венелин. - „Объркваш ме“. - „Така е, когато заговаряш непознати… - присмя се той и продължи. - Има си предимства. Пестим пари от телефон. Тарикатско. Ще сринем фирмите монополисти. Спасяваме се от системата.“ Главата на Яна се изпълни със смеха на Венелин.

Не беше сама. Повече и нямаше да бъде. Сбогом, лично пространство. Бе необратимо като топка за боулинг, засилена към кегли; като лавина, като свлачище. Яна се добираше до телефона, когато се препъна в крака на масата, срина се до нея. Търкулна се, но секцийката ѝ я спря. Изохка, но набра Вили:

–  Какво правиш? – сбърчи чело и се опита да не ѝ личи, че я боли.

–  О, злато! Как си? Бутам се из къщи…

„И аз така.“- щеше да каже.

–  Исках само да те чуя. – стресната от синхронността, осъзнала безсмислието на действието си, каза Яна.

–  Всичко наред ли е?

–  Да, да. Бях обещала да ти звънна. – продължи да се измъква, докато с другата ръка разтриваше крака си. – Хубаво, Вили. Трябва да довърша тук. Оставям те. До скоро!

–  Ще ти звънна, злато! – забелязала нелогичността, заяви готовност за подкрепа Вили. – Бай!

„Какво правя?“ – помисли си Яна, докато цъкваше копчето на телефона и се стараеше да се овладее. – „Какво очаквам от Вили? Да прочете мислите ми? Я, да се залавям за работа…“ 

Изправи се бавно, поразтъпка ходилата си. Налагаше ѝ се да живее на тясно и да свикне с това. След минути шумът на прахосмукачката заглуши менталната какофония, която я бе обсебила, но не успя да я изключи.