2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Настоящата Бъдни вечер за Яна и Джин щеше да е възможно най-специалната и незабравима предколедна вечер.
Те вече стояха около масата в средата на стаята на дървената къща, от която произтекоха главоблъсканици и чудеса. В центъра на отрупаната празнична трапеза, наред с коледната питка, виното и постните ястия, лежаха безликата семейна реликва, тетрадката и Озарителя. Компанията нямаше елха, но подаръците бяха достатъчно необичайни и чудотворни. Бяха се събрали. Времето и пространството бяха съшили прокъсаните си канави и през процепите им не можеше да избяга нищо и никой не можеше да изпадне отвън. Платовете им се бяха уплътнили и превърнали в декори за случилото се. И четиримата бяха като забравени от близки и приятели. Сякаш нещо ги пазеше от телефонните иззвънявания и изолираше от интереса на хората около тях. Никой не се сети да ги потърси в този ден. Стояха тук – в една почти чужда на всеки от тях барака, - като участници в спиритически сеанс, като в защитена от света капсула в очакване на някакво тайнство, което бяха призвани, незнайно от какво или кого, да изживеят.
Нощта бе тиха. Всички коледни нощи са такива- носят предчувствие за съкровеност, за едва чуто промъкване на нещо непонятно, което можеш да разпознаеш само по тишината на стъпките, с които иде, с които влиза в стаята и я зарежда с топла светлина, с която те слива.
Прозорчето процеждаше пречупени многоцветните светлини на града и беше хубаво. Стаята бе светла и озарена от свещника, който лично Яна донесе. Като жена, се надяваше да внесе уют и да създаде празнична атмосфера. Когато ѝ се обадиха, тя вече бе решила, че ще отиде и се бе подготвила. Нищо, че цяла вечер се чудиха с Джино какво ще правят само двамата в святата нощ.
Пламъкът на свещта чертаеше светло петно върху тавана, всеки се бе отнесъл в мислите си, когато Джино заскимтя умилително. Погледнаха него, а сетне проследиха погледа му, който беше залепнал върху играещото кръгче светлина над главите им.
– Бащата е тук. – прошепна Яна.
– Кой? – не разбра физикът.
– Авторът на апарата. – процеди тя.
Всички се бяха вторачили в тавана и не помръдваха. А там, като преплетени ластари на лоза, като клонки на бръшлян, подхванати от вятъра, се люлееха две сенки- отражението на пламъка и фигура на мъж.
– Всички ли го виждаме? – попита под носа си Яна.
– Не. – в един глас отвърнаха другите.
– Това е той. Каза ми го. Говори ми.
Токът угасна като в класичеки готически роман или като във филм на ужасите. Обичайно е по време на празниците електрическата мрежа да се претовари. Но за Яна това нямаше значение. Докато Венелиновци се суетяха да разберат какъв е проблемът, а Джино джафкаше, озовал се в нетипична за него ситуация, тя диалогизираше с бащата.
– Как създадохте уреда?
– Защо Ви бе необходим той?
– Кое Ви провокира да измислите подобно нещо?
– Давахте ли си сметка за последствията?
– Патентовахте ли го?
– Някой друг разполага ли с данни за проекта Ви?
– Защо не сте се погрижили да предадете идеята си, където трябва?
– Ние какво да правим сега с това нещо?
И т.н., и т.н….
Режимът на токопредаване бе вече възстановен, когато монологът на Яна
прекъсна. Тя гледаше пред себе си и само помоли за чаша вода.
– Какво стана? – започна Венелин физикът.
– Разговаряхме. – отсече Яна.
– Това баща ми ли беше? – попита на свой ред Венелин Метрὸто.
– Да.
– Ще споделиш ли? – настояваше той.
– Разбира се.
– Защо само ти го виждаше, а ние не? – продължи той.
– Защото притежавам рядката способност да работя в инфрачервения спектър.
– Как изглеждаше?
– Като фотос, на който е добавен инфраефект.
– Млад ли беше или възрастен?
– Беше просто силует.
– И какво ти каза?
– Всичко. Той е проектирал Озарителя. Интересно му е било. С чичо ти са работили известно време заедно, но после нещо са се спречкали и баща ти продължил сам. Не ми каза съвсем ясно, но намекна, че това не е първият такъв апарат. На въпроса ми защо не го е предал, където трябва, отвърна, че не е искал да се злоупотребява с него, а е бил убеден, че така ще стане. А и след използването му много неща от бъдещето му станали предварително ясни. Срещал се е с безликото същество, така да го нарека, което е изобразено на реликвата, която пазя. Наблегна, че тя има символно значение, което трябва да се опитам да осмисля, и че няма основание да се плаша. Нещо лично за теб- смята, че си постъпил правилно, като си „избягал“ от семейството си, но че ще е хубаво да се върнеш при тях, че не заслужават да бъдат изоставени. Неговият случай бил по-различен и да не си следвал сляпо модела му. Разчита на нас, че ще постъпим разумно и че ще използваме узнатото подобаващо. Мисля, че това беше в общи линии.
– Трябваше да се съберат трите вещи, за да се материализира духът му. Сега разбираш ли защо присъствието ти бе необходимо? – обърна се Венелин физикът към Яна, докато братът му близнак все още осмисляше чутото.
Яна се бе взряла в нещо невидимо пред себе си и не отрони дума. Джино прискимърца и се сви до нея. Венелин сипа вино в приготвените чаши и им ги подаде. Приятелите отпиха. А вън снежинките се гонеха, искряха и навяваха с крехките си телца и без това мъничкото прозорче на барачката сякаш искаха съвсем да го скрият от света.
– Ех, ако този стол беше люлеещ се, всичко щеше да е идеално. – каза замечтана Яна.
Двамата мъже се изсмяха.
– Иска ми се да си направим пуканки. – каза Венелин физикът. – Обаче не знам на моя дребен котлон ще се получи ли. Да пробвам ли? Какво ще кажете?
Недочакал отговор, той се мушна в кухничката и затропа. Не отне много време да се появи в стаята с купа бели и едри снежинки.
– Цяла купа сняг?! – възкликна Яна и се нахвърли връху цъфналата царевица, когато Венелин я сервира, а Джино огласяше къщичката с щастливото си джафкане.
До края на вечерта, до след полунощното Рождество разговаряха, смяха се, пиха вино, ядоха сарми и питка. На Венелин се падна парата и за него това бе знак за отговорност, която трябваше да поеме.
Настоящата Коледа се оказа едно нечакано чудо, едно непредвидено вълшебство, което, изглежда, нямаше видима основа и ясно начало, но пък бе като красив подарък, чиято стойност нямаше материално изражение. И като че светлината в очите на приятелите най-добре отразяваше, че то няма цена или че тя е отвъд човешките ни представи. Безкраят на магията бе пътеводната светлина, която се бе вместила в сърцевината на това чудо и го караше да не спира да им се сбъдва. А скрежът в утринта, прошарил звездата на Вергина върху прозорчето, прилично на окуляр на телескоп, очерта пътищата, които трябваше да поемат.