В дома си Калояна пазеше предмет, който се бе постарала да забрави, че притежава. Не знаеше историята му. Бяха го намерили с майка ѝ при едно почистване. Предположиха, че е останал от бабата на Яна, защото дядо ѝ не беше религиозен. Не, че приличащото на икона изображение бе точно икона. Никоя от двете не бе виждала подобно нещо и се зачудиха откъде би могло да попадне у тях, но прилежно го прибраха, когато забелязаха някаква странна зависимост между неговата липса от дома им и присъствието му в него. Иначе казано, в началото се опитаха да се отърват от „иконата“, защото не можеше да се каже, че си падат по тези неща- църкви, молитви и прочие. Може би бяха вярващи, но не и религиозни… Макар че, нека кажем отново, трудно беше предметът да бъде причислен към каноничните църковни рисунки. Той бе по-скоро стряскащ, даже ужасяващ, и това, както и последвалите намирането му случайности, промениха вижданията на майка и дъщеря и ги доведоха до решението да го запазят. Те не бяха споделяли и нямаха намерение да споделят на някого за него. Не искаха някой да помисли, че са мръднали. Но го пазеха – Калояна го пазеше. Това решиха двете, тъй като Яна смяташе, че така е по-безопасно за майка ѝ, а тя на свой ред считаше за по-правилно момичето да бъде наследник на превърналата се в нещо като семейна ценност вещ.

            В критични моменти или в ситуации, приличащи на кръстопът, Калояна се обръщаше към „иконата“ за съвет. Тогава тя се превръщаше в оракул, а общуването с нея в подобно на ритуал събитие.

            Затворила вратата пред Венелин на квадрат, Яна стоеше пред някаква несъществуваща дилема. Тя висеше в главата ѝ – нереална и наглед измислена от нея – да отиде ли, или да не отиде; да откликне ли на приличащата на молба покана, или да си остане вкъщи. Самата тя не разбираше откъде произтича важността на момента. Не можеше да си обясни защо се колебае. Ако да отиде бе напълно лишено от смисъл, защо я тревожеше? Можеше да постъпи така, което да потвърди незначителността на стореното, и да отмине. Но защо и да не направи нищо я изпълваше с напрежение? Може да звучеше глупаво, но ефектът на пеперудата сега проявяваше своята власт, своята значимост и търсеше утвърждение за правилността си. Ето защо Яна се обърна към своя домашен „оракул“. Неспособна да си изясни положението, тя избра да предостави избора на нещо извън нея.

            Калояна се изправи пред вратичката на най-долния шкаф на секцията в хола си. Вътре, в най-тъмното бе изправена „иконата“. За пореден път Яна потръпна, посягайки към нея. Още не ѝ беше свикнала. Побиваха я тръпки, винаги когато се налагаше да я погледне. Образът представляваше пластика на Вечно Съществуващият, но тя не знаеше. С майка ѝ не се бяха интересували какво изобразява и какво е изписано на миниатюрната дъсчица. Надписът беше на старогръци- ό ω ν – подреден кръгово в ореола на единствената фигура. Но не от това произтичаше страхът, който предизвикваше. Образът напомняше обичайните такива, на които са нарисувани светци. С тази разлика, че този нямаше лице. Но и това не беше чак толкова стряскащо, когато, след първаночалния потрес, свикнеш да го съзерцаваш. Психарията идеше от факта, че, вглеждайки се в мястото, на което обичайно стои ликът на светията, се отразява този на гледащия. За Яна именно той предизвикваше уплах и объркване. Трудно би могло емоцията да бъде определена като погнуса, но би могло да се каже, че приблизително се  побира между нейните граници и тези на шока.

            Калояна не беше мазохист, но няма как да бъде обяснено въздействието, което „иконата“ произвеждаше върху нея. Тя ѝ се подчиняваше, като да беше изпълнител на волята ѝ. Не бе психическа зависимост, но изглеждаше така.

            Преодоляла отвращението, Яна извърши заучения ритуал. После потули дървеното трупче със старинното изображение в шкафчето, опитвайки се да го забрави.