– Как ти се струва това? – обърна се към Яна Венелин, когато беше затворил вратата и я затисна с гръб.

–  Не знам какво да мисля, вярвай ми. Не ми харесва.

–  Аз пък съм озадачен.

–  Трябваше ли да му кажем, според теб?

–  Струва ми се, че знае. Тестваше ни.

–  Проверяваше дали сме го открили?

–  Може да пропускаме нещо. Освен Озарителя, възможно е да има текстове, от които да се научи повече за него.

–  Ти навсякъде ли подреди?

–  Да. Не бих изхвърлил нищо ценно. Особено книжа със странни формули или описания.

–  А тази стая? Какво има в нея? – Яна посочи вратата до входа.

–  Нощната. Ела да видиш.

Стаичката разполагаше със старинно дървено легло, покрито с памучна кувертюра с дантела от меки конци по края, с две шкафчета. Срещу него се мъдреше голям трикрилен гардероб, на който Яна веднага се нахвърли.

–  Нали не ти харесваше? – заяде се Венелин.

–  Помагам ти просто. – репликира го тя.

Яна прерови, но в шкафа стояха накатени само стари дрехи.

–  Двойно дъно? – подпряла дясната си буза с ръка предположи тя.

–  Много кримки гледаш.

–  Вършат работа в подобни случаи.

–  Откажи се. Вече търсих.

–  Какво правим? – като събудена от сън каза тя.

–  Търсим записки от недалечното минало.

Осъзнала, Яна отряза:

–  Аз съм до тук. Отказвам да участвам в…

–  В какво?

–  …измишльотини. Не сме в „Досиетата Х“.

–  Да идем оттатък.

Яна седна и отпусна глава назад. Изпуфка веднъж.

–  Виж какво, обикновено не се забърквам в каши.

–  Не е каша.

–  А какво?

–  Нещо интересно, което придава вкус на живота ти. Нещо, заради което се замисляш. Нещо, което влива необходимата доза безпокойство, от което да се роди новото.

–  От кога говориш така?

–  Винаги.

–  Искаш ли да донесеш този Озарител, да се озаря и да се приключи с това?

–  Така те искам. – скочи Венелин зарадван.

Върна се с мазната кутия, а лицето му лъщеше от щастие.

–  Не трябва ли да съм сама?

–  Нека бъда тук. За всеки случай.