ръцете ти 
ще променят
думите в мен
устните ти
ще изгладят
релефа
на тялото
ще бъда ли
още река
нашепваща бъдеще
прошепваща теб
в огледалото

приемам те
каквато си
с тревогите
безсънията
боговете в теб
с екзистенцията
можела да те спаси
отпочиналите ти беди
непрестанния ти пек
пресушените реки
ще направя
пълноводни пак
за теб
а сега спи
спи
прегръщам те
макар и да не съм поет
а ти дете

преследвачо
на опашката
на битието
моля те
да ми простиш
обичам Африка
и цветовете й
сънят ни сам ще се приспи
по пътя ни към Азия
където е прието
да му устоиш
когато се събудим с теб
ще бъдем само вик
от онзи дъх
когато ни създаваха
а сенките на драконите
падащи звезди
ще бъдат първороден миг
на преодоляното

разюздан кикот
залюля
камбаните
между ръцете й
протегнал
в сладострастие игла
полепваше
меда
между бедрата й
люлееше се слънцето
галактиката се люлееше
трепереха във стонове
текнали отвътре
погълнали времето
огънали времето
в последна агония
гладували
години светлинни
черните дупки
тя бе мрежа от фибри
бе арфа
роял
контрабас
а той объркано
виеше
драскаше
с нокти
нерязани, хрипкави
не бе пушил отдавна
не и нейния фас
беше несвършено
валеше неспирно
оставаше сушаво
пропукани извори
стелеха
сгушено
сласт 

оставих душата си гола в небето
без безмилостна сянка останах посърна жадна като цвете жадна посред вана нирванна 



 

чувах само огъня на свещите
вслушах се да доловя и своя
топли бяха гласовете им,
отварящи пещите
на греховете и покоя
от всичко запомних едно:
жена с цветен шал,
със сълза,
с цветовете му която избърса-
най-искрена молитва беше тя
тревожех се,
че съм така и аз безмълвна
и безсмъртна,
че така и аз се търся
тя спаси ме
тя ме върна
молбата й 
в пламък 
бе се превърнала

често любовта е
стаена
омраза
омразата често е
скрита
любов
отрасналият
в тишина и ваза
знае
поен е в сокове
за устрем и живот