Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Моят блог в Blog.bg
Автор: skarif Категория: Други
Прочетен: 877061 Постинги: 766 Коментари: 468
Постинги в блога от Април, 2013 г.
<<  <  1 2 3 4  >  >>


Американски археолог е открил, че съставът на мастилото съвпадал с това на други документи от I-III в. сл. Хр.

Американският археолог Джоузеф Бараб е открил нови доказателства за автентичността на Евангелието от Юда. Той е изследвал състава на мастилата, с които са писани древноегипетските брачни свидетелства.

Ученият е представил своите открития на годишната конференция на Американското химическо общество в Ню Орлиънс.

"Ако не бяхме се натъкнали на други папируси, които са от същото време и за които са използвани същите мастила, щеше да ни е много по-трудно да докажем автентичността на този документ.

Тези папируси станаха ключови доказателства, които ни карат да приемем, че мастилото на Евангелието от Юда не е подправено.", каза ученият. 

 Той, заедно със свои колеги, започна да изследва документа през 2006 г. в рамките на проект на Националното географско дружество на САЩ.

Археолозите проучиха състава на мастилото, състава на хартията и други нейни свойства и заключиха, че евангелието е автентично. Някои от техните изводи обаче бяха подложени на критики от други учени, коментира РИА "Новости".

По-конкретно съмнения възникнаха около химическия състав на мастилото, в което отсъстват соли на сярната киселина, които са традиционни при късната античност и ранното средновековие.

Според някои това означава, че документът не е написан в I-III в. сл. Хр., а много по-късно, така че е подправен.

Бараб обаче се натъква на работата на френски археолог, който изучава египетски папируси от I-III в сл. Хр., съхранявани в Лувъра. Тези текстове са написани със същия тип мастило.

Учените предполагат, че това е преходен вариант между мастила на базата на железен сулфат и такива от растителни екстракти.

Евангелието от Юда е написано на коптски език и съдържа алтернативна версия за взаимоотношенията между Исус Христос и Юда.

Ръкописният вариант на този документ е бил погребан заедно с други документи в библиотека в района на селището Наг-Хамади, където е открит в средата на XX в.

По време на разкопките евангелието е било откраднато и продадено на черния пазар, където попада в ръцете на колекционери и не вижда бял свят, държано в тайна, до края на XX в. 

Източник:Vesti.bg,БГНЕССнимки:ЕПА/БГНЕС

Още по темата тук: 
www.vesti.bg/index.phtml и тук: www.vesti.bg/index.phtml

 

 

 

 

 

Категория: Други
Прочетен: 5677 Коментари: 23 Гласове: 1
Последна промяна: 09.04.2013 14:05
08.04.2013 21:41 - Птици
Завърнаха се странствалите птици.
Не изгубени, ни мъртви са били.
На възкръснали най-много ми приличат
от мрака на горчивите беди:

човешки крясъци ги заглушиха,
прогониха ги от светите им земи,
гласовете им до дъно пресушиха
на омразата отровните стрели. 

А птиците отново са великодушни
да възвестят, че преродил се е светът,
със трелите си нежно да пришушнат,
че с безсмъртие небето ще красят.
Категория: Поезия
Прочетен: 452 Коментари: 0 Гласове: 3
08.04.2013 21:13 - Хирон
Конят ми е як и буен.
Пръхти и чатка със копита.
Диша често- ноздрите издува,
мята се, тресе се, рита.

Държа го вързан, ала той
по-див и непокорен става.
Кой ще го обязди, кой?...
Кой със него ще се състезава?

___

Силата му в мен расте, едрее...
Неспокойно гривата си вее.
Душата ми за него пее,
но да го язди тя не смее.

___

Веднъж изпуснах го- не бе завързан.
Оградата прескочи и препусна.
Видях го яростно да бърза
и от погледа си го изпуснах.

Сега без кон съм. Нямам кон.
Лехата със цветя е мъртва.
Стоя във празния си дом
и не знам кому да се разсърдя.

Сама съм. Нямам кон.
Ливадата я смазаха копита.
Конят ми намери своя дом.
А мен изрита, без да ме е ритал.

Полето конят ми опустоши.
Цветя, дървета и треви са мъртви.
Реките в жаждата си пресуши.
От скалите канари откърти.

Копитата му спукаха земята.
Гривата му вятъра надвя.
Прахът му ме направи сляпа.
От вихъра му бесен оглушах.

Сега без кон съм. Нямам кон.
На стола дървен се люлея.
Изнасям го пред своя дом
и погледът ми в пустошта се рее.

Той няма да се върне. Знам.
Загубих своя ален кон.

Где е моят светъл храм?
Где отиде мъдрият Хирон?
Категория: Поезия
Прочетен: 487 Коментари: 0 Гласове: 0
Дълго продължава Любовта.
Дори когато знаеш,
че е свършено -
с живота ти
и перлата душа,
чието колие е скъсано.

Дълго продължава Любовта.
Дори когато перли
пръснати
въртят се лудо
във неясен танц.
Той чертае линии
прекъснати-
неведом път на твоята душа.

Дълго продължава Любовта.
Дори когато края й
не чакаш.
Тъй много вдишвал от Смъртта,
време е в Живота
да прекрачиш.

Рано ли е да очакваш Любовта,
която липсвала ти е,
да свърши?
Късно е да плачеш във нощта:
сълзите ти
не ще избършат.

Дълго продължава Любовта -
наказание за грях забравен.
Живял тъй дълго със Смъртта,
време е в Живота да останеш.
Категория: Поезия
Прочетен: 696 Коментари: 0 Гласове: 0
Едва ли някой ще познае кой е авторът на стиховете по-долу, въпреки че той не е неизвестен. А, може би, това вече не е толкова важно. За мен, те имат стойност и с идеята за спомена, в памет и като поклон пред автора, ги поствам тук.



***
Познавах аз един добър човек-
той беше в мен, но после си отиде.
Завърна се в един отминал век
с поети прокълнати да се види.

Почти забравен вече - всеки миг
изчезва той сред суета и врява.
Във чаша само неговият лик
пред мене като призрак се явява.




Дръвче

На някаква могила сред полето
видях израснало това дръвче.
С контура си, изрязан на небето,
приличаше на гърбаво момче.
И стори ми се, че и то ме гледа,
помаха сякаш с клончета към мен.
Запътих се под него да поседна
и сянка да намеря уморен.
Посрещна ме с чирикане на птички,
видях закрити в клоните гнезда.
От жал помислих, че расте самичко,
а пърхаше при него радостта.
Отблизо беше толкова красиво-
момче със риза от зелен атлас.
Разсърдих се на себе си, че криво
видях дръвчето отдалече аз.




***
Отметнала глава, косите сресваш,
сияе огледалото- олтар.
Усмихваш се, защото се харесваш.
...Какъв модел! Къде си, Реноар?




Неосъществен телефонен разговор

Деветнайсет часът е -
телефонът мълчи.
Деветнайсет и пет е -
мълчи, все мълчи!
Деветнайсет и десет,
и петнайсет,
и двайсет...
"Повиканата не се обажда" -
телефонистката казва служебно.

А повикана бе Любовта!




Незаключена врата

В къща с незаключена врата
и без куче часовой на двора,
и без сто години самота -
искам да живея вече, хора.

Буен вятър моята врата
да отваря и да свири в пруста
и с пендари - есенни листа,
мамината черга да затрупва.

И ако последният ми гост
мъртъв вече ме открие в здрача -
да извърши ритуала прост
с мойте незатворени клепачи.





Автопортрет

Приличам на зимно дърво -
без птици,
без листи зелени.
Но в себе си чувствам живот
на много неща неродени.
Категория: Поезия
Прочетен: 1302 Коментари: 3 Гласове: 4
Последна промяна: 08.04.2013 11:24
Изхвърлен на брега на греховете,
още пясъчни кули сънува.
По изгреви искрени тайно тъгува.
Робинзон отказа днес да се сбогува
на любовта безкрайна с бреговете.
Категория: Поезия
Прочетен: 872 Коментари: 2 Гласове: 4
На ръба на света

невъзмутимо
стоя.
Краченца
над бездна
люлея.
В лъчите
на слънцето
длани
топя,
на ледния огън
се грея.
Под мен е въже.
Уж имам опит
със покриви,

но ако мръдна

напред,

ще се удавя

във локвите.

Край дома
на орлите

спасение няма.

Само миг

да заспите,

ще си счупите

рамото,

ще строшите

коляно…

Само миг

на съмнение,

само миг

неведение,

само миг

неумение

и вече

ме няма…

 

На ръба на света

невъзмутимо

стоя.

Без апарат

кислороден.

И дано не е рано,

и дано не е късно…

Защото

е

жизненоважно

да знаеш

как

да бъдеш

свободен!
А то е изкуство!

Категория: Поезия
Прочетен: 2200 Коментари: 8 Гласове: 4
Последна промяна: 12.11.2013 22:06
За миналите златни дни...

www.vbox7.com/play:0ca9c8f0
Категория: Музика
Прочетен: 368 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 05.04.2013 15:33
Ръцете бавно се протягат

и пее старият чекрък,

през сухите и тънки пръсти

се точат нишки от коприна

като лъчи през сухи клони

във пуста есенна градина:

то старите моми безстрастно

предат, насядали във кръг.



Те не говорят и не питат,

а всички сведени мълчат,

въртят безспирно колелото

и слушат скръбната му песен,

от сутринта в студени стаи

над стария чекрък надвесени,

и ето вече по стъклата


догаря най-подир денят.



О, старите моми печални,

които чакат вечерта,

за да отдъхнат в сън най-после

и почнат утре освежени!

Те имат тук едно богатство:

то са косите посребрени,

а в техните сърца-саксии

цъфтят цветята на скръбта.



Печалните моми що искат?

Каква надежда ги зове?

Нима ще трябва да загинат,

без радостта да ги споходи?

Ах, старите моми очакват

накрай женихът им да дойде,

последният жених да дойде

и скъса нишката надве.




1923 г.

Категория: Поезия
Прочетен: 1685 Коментари: 2 Гласове: 4
За кого е по-тежко да остане сам- за мъжа или жената?
Защо си мисля, че репродуктивните способности на мъжа го "държат" по-дълго, отколкото жената? И какво по-лошо има от това една жена да не се реализира като майка? В биологичен и демографски смисъл, това си е направо трагедия. Макар че- какво от това, природата и без нас си се справя повече от добре. Не по-малка  драма е от тази мъжът да не успее да предаде гениалните си гени за поколенията- да се осъществи като родоначалник на човешкия род, като създател...
От психологическа гледна точка, самотата е непоносима както за жените, така и за мъжете. Тук пол няма. Има човек. Човек с естествената потребност да отразява своето себе чрез партньор- постоянно огледало. Това дава опора на психиката, центрира я, заземява я, донякъде я лишава от свободата да се рее. Поставя я в една конкретност, която е някаква сигурност, заздравява я. Свободната психика има силата да твори, но неуспешното й овладяване може да доведе до разни...клинични отклонения (такъв ли беше терминът?).
Има ли съдба във всичко това? Кой знае дали така е правилно да бъде зададен въпросът... Има човешки решения, определени от собствения ни интелект и от външни фактори. Във всички случаи- осъществени или неосъществени, ние сме себе си. Това са варианти на нашето лично съществуване. Никой не може да знае кой път може да ни направи щастливи. Със сигурност този, по който сме поели с желание или с осъзнатото решение да опитаме да постигнем мечтаното щастие.  
Всяко нещо, в което откриваме смисъл, всяка посока, по която тръгваме- понякога и просто защото така трябва, напластяват в нас опит и мъдрост, които са ни потребни, за да се адаптираме и да възприемаме света, какъвто е, да сме в хармония с него.  
Само нощите да не бяха толкова непоносими...
Категория: Тя и той
Прочетен: 1582 Коментари: 4 Гласове: 4
(Текстът е по материал на Мишо Трендафилов от печата)
В началото на трудовата биография на Георги Димитров стои работата му в печатница. Имал комплекси, поради недостатъчната си образованост, но съдбата му изпраща нужната жена- сръбската моделиерка и синдикалистка Любица Ивошевич. Тя е фина, начетена и хубавица, пише стихове, редактира вестника на шивашките работници. 
Учила във Виена при прочути модистки, Любица е една от най-известните шивачки на софийския хайлайф. Тя не само издържа семейството, но взема в здрави ръце образованието на бъдещия комунистически вожд. 
След разгрома на поръчания от Коминтерна септемврийски метеж през 1923г. Димитров бяга в Югославия, а после в Австрия. Като ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна той обикаля с конспиративни задачи Европа. По това време е обаятелен мъж с пламтящ поглед, плътен глас и внушителна осанка. Бил неустоим за жените с белите си ръце и тъмнокафяви, влажни, големи, горещи очи. Когато на Лайпцигския процес следователят го пита за многото женски адреси в личния му бележник, Димитров отвърнал саркастично: "За разлика от вас, аз съм мъж, господин следовател."
Успехите на съпруга й сред нежния пол силно нараняват Люба Ивошевич и предизвикват болезнената й ревност още в България. Любица, която след 1923г. живее постоянно в московския хотел "Люкс", е с деликатна психика, а и самотата й действа на нервите- мъжа си вижда твърде рядко. През 1927г. тя е настанена в специален санаториум като психично болна край съветската столица. Арестуването на Димитров по обвинението за подпалване на Райхстага изостря състоянието й. На 27.05.1933г. тя се самоубива, като се хвърля от последния етаж на санаториума. 
Сталин е този, който намира втора съпруга на Димитров- еврейката Роза Юлиевна, която е загърбила буржоазния си произход и е предана комунистка. Преди да се съберат в Русия, тя е връзката на Димитров с Австрийската комунистическа партия. 
Единственото им дете- Митя, се ражда в СССР през 1936г., но едва седемгодишно умира от дифтерит. 61-годишният вожд понася много тежко загубата. По настояване на майка си, през 1948г. той сключва и църковен брак с Роза. Венчава ги протестанският пастор Васил Зяпков, който година по-късно ще бъде осъден на доживотен затвор в монтирания процес срещу евангелските пастори. 
Димитров осиновява дете, чиито родители били убити от фашистката клика. Малко се знае у нас, че Георги Димитров е отгледал дъщерята на китайския комунистически деец Ван Мин. Не е сигурно, че това е истинското й име, така я знаели в семейния кръг. Тя обаче също е починала твърде млада. 
Осиновеният син- Бойко Димитров, е роден на 5.06.1941г. в Плевен. Галеник на съдбата в онези времена на почит и култ към баща му, но упорит и целеустремен, завършва Института за международни отношения в Москва.
Работил е в българското представителство в ООН- Ню Йорк (1964-1966г.), в Института за външна политика. Бил е чиновник в администрацията на Министерския съвет, служител в администрацията на ЦК на БКП; главен редактор на сп."Международни отношения"; посланик на България в Хавана; член на ЦК на БКП; член на Висшия съвет на БСП; министър на външните работи в правителствата на Георги Атанасов и Андрей Луканов (1989-1990г.).
Има един неуспешен брак- с първата си жена Таня се развежда през 1994г. Синовете му са в чужбина.
Категория: История
Прочетен: 4171 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 05.04.2013 22:42
    (Текстът е по материал от печата, изготвен от Надежда Стамболиева, Любомир Михайлов и Мария Радонова)
На 5 декември 2009г. се състои премиерата на документалния филм за Никола Вапцаров "Ти помниш ли...". Негов сценарист и режисьор е Мая Вапцарова- племенница на известния поет. (Филмчето тук: zamunda.net/details.php и тук: www.youtube.com/watch)
В 54-минутния филм в ролята на Вапцаров се превъплъщава актьорът Георги Златарев. Ролята на един от войниците, участвали в разстрела, е поверена на Анани Явашев. Докато осъществява амбициозния си проект, екипът открива уникални текстове, писани от и за Вапцаров, неизлизали досега на бял свят. БНТ отказва да излъчи филма и лентата престоява почти тридесет години в дома на Мая Вапцарова, преди да стане възможно това едва през 2009г. 
Шокиращи са спомените на Любен Х.- последният жив участник в разстрела на Вапцаров, тогава служещ в Школата за запасни офицери. Той твърди, че на екзекуцията е присъствал немски офицер от Абвера и прословутият шеф на отдела "А" на Държавна сигурност- Никола Гешев.
Любен Х. сам потърсил племенницата на поета. Преди това Георги Джагаров я насочва към дългогодишния портиер на СБП и тя няколко пъти го моли да разкаже какво точно се е случило във фаталния ден- 23.07.1942г. Бай Любен, както всички го наричали, винаги отказвал.
След тържественото честване на 70-годишнината от рождението на Вапцаров, съвестта на бай Любен, вероятно, не му е давала покой и той намира Мая Вапцарова, заявявайки че иска да се изповяда преди смъртта си. Мъжът разказва как при първия изстрел улучва Вапцаров в рамото. Поетът пада, но не умира. (Според филма, той е спасен от подарения му лично от Фердинанд часовник.) Според тогавашните закони, оцелелите след първите изстрели осъдени били помилвани. От двореца обаче, пристига заповед Вапцаров да бъде непременно разстрелян. Според Любен Х., след като Вапцаров не е бил смъртно ранен, Гешев го застрелва собственоръчно. 
Малко след изповедта си бай Любен получава инфаркт. А Борис Вапцаров- брат на поета и баща на Мая, също получава инфаркт, след като вижда заснетия материал. 
Големият актьор Петър Слабаков в онези години е служил в Школата за запасни офицери и, връщайки се към спомените си, оказва на Мая Вапцарова изключителна помощ при създаването на сценария. Във филма се снима и племенникът й- Борис Вапцаров. 
"Ти помниш ли..." представя непоказвани снимки на Никола Вапцаров от личния архив на семейството- една от първите снимки на поета като малък от 1914г. или 1915г. с български офицери, знамето на младежката организация на ВМРО "Пейо Яворов" от 1926г., отвлечената заедно с мис Стоун през 1902г. банскалийка Цилка с дъщеря си Елена, чийто кръстник е станал Яне Сандански.
Една от идеите на филма е да бъде проследена историята на Вапцаровия род. От едната страна са Везините, дали просветители, учители, свещеници. Марко Везин издава 30 години преди Петър Берон "Буквар за деца сръбско-българского" в съавторство със сърбина Новакович. Друг Везин е поп в Мелник и е убит от фанариотите, защото за пръв път дръзва да служи на български език. От другия род избягалият от Охрид заради убийство на турци хаджи Продан е изцяло свързан с революционните борби. Самият Хаджи се свързва с гръцкия революционер Ригас Велестинлис и събира чета за участие в Гръцкото въстание от 1821г. От рода Проданичи участват в Кресненско-Разложкото въстание и създаването на комитетите на ВМРО, Илинденското въстание- до дядо Йонко, превърнал прякора си Вапцаря във фамилия. 
Освен Марко Теодоров Везьов, един от известните родственици на Вапцаров и братовчед на Неофит Рилски, друг от дядовците е съветник на Екатерина, трети е консул във Виена. Жените пък са били лечителки. Съхранена е тетрадка на прапрапрабабата на Мая Вапцарова, в която тя разказва за свое израждане на кадъна през 1876-та. Жената описва как е направила цезаровото сечение, с какви треви е умила ръцете си, с какви билки е намазала корема. Кадъната и детето останали живи. Първото цезарово сечение в света датира от 1892-ра в Париж- шестнадесет години по-късно.
Два века родът Вапцарови е в българския дипломатически елит. В къщата им в Банско са отсядали кайзерът Вилхелм, докаран от Фердинанд да признае новоосвободените български земи, както и пратеникът на Ленин д-р Майлер, който отговарял за Балканите.
Йонко (бащата на Никола), лидер на ВМРО и съратник на Иван (Ванче) Михайлов, през 1918г. спасява младия цар Борис ІІІ, изнасяйки го на гръб от тежко полесражение. Мълвата и до днес гласи, че през 1942г., преди да подпише смъртната присъда, царят до последно очаквал бащата да пристигне да моли за сина си. Йонко- гордият планинец, останал непоклатим. Било под достойнството му. Изпратил жена си- Елена.
Племенницата на поета притежава непоказвани документи, осем стихотворения и вещи на своя чичо. Предал й ги 95-годишен мъж от Троян, заедно с други спомени, малко преди да почине. Бай Тодор бил последният жив познайник на Никола от Морското училище. Сред документите, които пазил десетилетия, е еделвайс от Пирин, който му подарил някога поетът. В архива му има и две картички с изгледи от любимата планина. На гърба на едната, адресирана "до Чомаков", е написал: "Пирин, възпят във толкова много песни,/и мрачен, и горд, като всички богове." На следващата се чете: "Ти чула ли си за дивната хубост на феята, която живяла в Пирин? Чула ли си за нейните коси, в които било вплело лъчите си слънцето?". Липсва обръщение. Предполага се, че някои от новооткритите документи загатват за тайнствена любима на поета- актрисата Иванка Димитрова. В архива на бай Тодор е било и прословутото "розово тефтерче", в което, по думите на Мая Вапцарова, има стихотворения и есета, написани собственоръчно от чичо й, малко преди да попадне в затвора, а някои, може би, и когато вече е зад решетките. 
Сред документите, показани от Мая Вапцарова, е и картичка с небостъргачи от Ню Йорк. Пратена е от дядо й Йонко до сина му в Морското машинно училище във Варна. По това време бащата е пратен в САЩ от ВМРО. С по-четлив почерк от този на сина си Йонко Вапцаров пита Никола дали е получил 15-те долара, които му е изпратил с препоръчано писмо. И обяснява, че в пликове е разрешено да се пращат само чекове, но не и пари. Добавя, че ще остане в САЩ още 1-2 месеца. 
Никола Вапцарове е посмъртно удостоен с "Почетната международна награда на мира" за неговия "изключителен принос в делото на мира и дружбата между народите". Паметен знак и грамота са връчени на поетовата майка- Елена Вапцарова, на Втория световен конгрес на мира, събрал на своя форум във Варшава през 1953г. представители от 80 страни. В минали години между удостоените са Пабло Пикасо, Пабло Неруда, Юлиус Фучик, Пол Робсън, Жан Ефел. С получаването на наградата Вапцаров за пореден път осмисля своята смърт. Не се знае какъв е бил паричният израз на голямата награда, но всеки банскалия знае, че баба Еленка завързала сумата в месал и я занесла в ТКЗС, където заседавал управителният съвет. Развързала месала и се обърнала към председателя с думите: "Това е кръвнина за Никола. Притурете я и нея към събраното за трактори и други машини, нужни на кооператива.", а преди да излезе добавила: "Изпълних предсмъртното желание на Никола да бъде в буря и в мир с народа, когото обичаше!..."
Категория: История
Прочетен: 1282 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 04.04.2013 15:09
<<  <  1 2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 877061
Постинги: 766
Коментари: 468
Гласове: 1662
Календар
«  Април, 2013  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930