Шутът е аналог на клоуна, асоциирайки се, по правило, със Средновековието. Традиционно, шутът се изобразява с шутовска шапка със звънци. Трите й дълги краища символизират магарешките уши и опашка- атрибути на карнавалните костюми от времето на римските Сатурналии и „магарешки процесии“ от ранното средновековие. В Англия традицията на придворния шут прекъсва със свалянето на Карл І през 1649г.. Оливър Кромуел създава пуританската република, където нямало място за подобно фриволно занятие.

Шутът бил символичен близнак на краля. Той дори има свой скиптър. Шутовете се възприемали като хора, по Божия воля останали недоразвити деца. Не само хора с артистични способности, но и хора с психически заболявания често заработвали средствата си за съществуване с шутовство. Всички кралски дворове на средновековието наемали различни видове шутове, в чиито умения влизали музициране, жонглиране, актьорство и задаването на загадки. В периода на управление на Елизабет І Английска Уилям Шекспир пише своите пиеси, често въвеждайки в тях шутовете в качеството на едни от своите герои. Сред най-известните шутове в историята е Ян Лакоста (Пьотр Дорофеевич), придворен шут на първия руски император - Петър Велики.

Традицията на шутовете свършва, когато Чарлз I е свален от трона по време на гражданската война. Чарлз II не подновява традицията и тя изчезва по време на Просвещението и Реформацията.  

В Русия шутовството има древни традиции. Персонажът от руските приказки Иванушка Глупакът често се противопоставя на Царя именно в качеството си на носител на тайно знание, представено като глупост, безсмислица.

В руския феодален дом или дворец имало шутове, в чиито задължения влизало развличането на господаря и гостите със забавни лудории. При двора на руските царе, а по-късно и императори, също имало шутове.  Един от най-известните придворни шутове на Петър Велики- Иван Александрович Балакирев, влязъл в историята с множеството разказани анекдоти, и Ян д` Акоста, който заради политическите и богословски спорове получил от Петър остров във Финския залив и титлата „Самоедски крал“.

Проследява се също така определена връзка на традицията на шутовството с традицията на лудостта, въпреки че последното носело съществена, духовна, сакрална натовареност. В трилогията на Александър Дюма „Кралица Марго“, „Графиня де Монсоро“ и „Четиридесет и пет“ се появява придворен шут на крал Хенри ІІІ- Шико, изключително умен и благороден човек. Но изследователите смятат, че сакралният смисъл на шутовството има своите корени в езичеството и шутовете не са луди, а питии (жреци пророци), пророци, пазители на тайни знания.

За това има множество примери, в това число и не от европейската история и литература. В исляма шутът се наричал Настрадин Ходжа- рядък хитрец и пройдоха. А в литературата често шутът влиза в ролята на гадател или човек, който по някакъв начин принуждава главния герой да обърне внимание на това, което до момента е изглеждало маловажно. А в Гьотевия „Фауст“ в ролята на кралския шут влиза самият Мефистофел.

В двора на Людовик VІ Дебелия се чували шегите на селски глупак, който полунормален хулиган много обичал да дразни пажовете в присъствието на дами. И веднъж търпението им се изчерпало. Те решили да дадат урок на нахалника. И понеже под заплаха със смърт категорично било забранено да го докосват, те просто приковали ухото му към стълба на един от навесите в парка. Вбесеният крал устроил разследване, което се състояло в това, че пажовете, притежаващи ранг, били длъжни или да си признаят, или да отрекат участието си в шегата, а шутът, следвайки краля пред строя, бил задължен да ги разпознае. Всеки от пажовете гръмогласно се клел в чест и вярност:
            - Господарю, аз не бях там!...

Когато стигнали до последния, кралят въпросително погледнал шута, а той, вече забравил за какво са се събрали, застанал мирно и гръмко извикал:
            - Да, там въобще нямаше никого. И мен в това число.
След това освободили пажовете. Много за кратко препускал шутът по своите шутовски дела, защото други пажове приковали и другото му ухо.

В двора на Хенри ІІІ за свое удоволствие и гъдел хулиганил благородник, като по този начин се криел от своите гонители майнските херцози. Той имал две несъмнени преимущества- бил остроумен и бил истински мъж.

    Разказват, че във времето на една от обструкциите, устроени от кралските слуги на своя покровител, шутът така се самозабравил, че си позволил хубавичко да го удари. Кроткият крал се вбесил и мигновено заповядал да накажат простака, но като се успокоил, решил, че ще изглежда смешен. Тогава предложил на шута да се извини така, че да го оскърби още повече. И шутът го направил моментално:

-                        - Прости ми, о, мой кралю! Мислех, че е кралицата!...

Веднъж у Бирон попитали един от царските шутове:

-                         - Вярно ли е, че си женен за коза?

-          Вярно е, след няколко дни й предстои да роди. Надявам се, че ваша светлост ще я удостои с посещение и няма да забрави да я почете с обичайния подарък за новороденото.

   Царица Анна, жадна за забавления, пожелала при него да отиде целият двор. В уречения ден, навестявайки шута, господарката и придворните го поставили в постеля заедно с коза, която била пищно натруфена с дантели и ленти. Анна изпаднала в неописуем възторг, щедро наградила шута, а гостите му поднесли много подаръци.

Сред царските шутове се отличавал известният Балакирев, забавлявал още Петър Велики. При Петър шутът попаднал в тъмница, заради причастността си към нашумелия случай на Монс, смятан за любовник на Екатерина и екзекутиран от императора. Идвайки на власт, Екатерина І извадила Балкирев от затвора, а Анна Ивановна решила отново да се възползва от саркастичните му шеги.

Сред шутовете се намирали и аристократи, такива като княз Волконски и Галицин, граф Апраксин. Те примерно изпълнявали своите задължения. Веднъж, покрай всякакви забави и увеселения на царската особа, на Галицин се паднало отделно поръчение: да подава на господарите и техните гости квас и разхладителни напитки. За тази длъжност започнали да го наричат „княз квасник“, а понякога- „самоедски хан“. Той се отличавал със своите импровизации, каламбури, находчиви отговори.

Михаил Алексеевич Галицин се оженил в чужбина за италианка, приел католическата вяра. Узнавайки за това, Анна Ивановна го извикала в Русия и го направила придворен шут. Анна била увеселявана от всякакви джуджета, гърбушковци, сакати, глупаци и идиоти, калмики, *черемисы (*това не успях да си преведа), негри. Няколко часа поред можела да се шегува с Чернишевски, ползващ се с особеното покровителство на царицата.

Нужни били всякакви нови развлечения за нейно императорско величество. Знатните гости също се стараели да вземат участие в забавите и шегите. Така, генерал П.С. Салтиков демонстрирал изкуството да показва на пръсти разни фигури, завъртайки първо ръката си на една страна, а кракът- в другата.

Една от придворните постоянно уверявала всички, че не е на повече от четиридесет години, въпреки че вече прехвърляла петдесетте. Чувайки отново думите й, Галицин промълвил: „Може да й се вярва, защото тя вече десета година все в това ни уверява“. Осемдесетгодишен генерал се оженил за младо момиче и се оплакал, че вече не може да има наследници. Съчувствайки, шутът отвърнал: „Да се надявате не можете, но винаги можете да се опасявате“.

На прием у Бирон една дама посъветвала: „Днес всичко е толкова скъпо, че скоро ще ни се наложи да ходим голи“. Шутът се намесил в разговора: „О, госпожо, това би било най-скъпото ви облекло!“ Някой попитал шута защо богинята на любовта Венера винаги е изобразена гола. На това той веднага отговорил: „Защото тя винаги прави голи тези, които са прекалено запленени от нейните забави“.

Известният със своите измислици поет Тредиаковски попитал Галицин: „Каква е разликата между теб и глупака?“. Шутът веднага отговорил: „Глупакът пита, а аз отговарям“.

Живял някога Шут. Най-обикновен шут. Носил трирога шапка със звънчета, веселил народа. Имало случаи, когато от сутринта излизал на градския площад и танцувал. Танцувал и се смеел. Танцувал и танцувал Шутът дни наред и накрая не забелязал как при него дошла Смъртта. Тя го погледнала и си помислила: „Хубаво танцува Шутът! Но все някога той непременно ще се умори- тогава и ще го хвана. А дотогава и аз ще си потанцувам заедно с него“. Шутът видял танцуващата Смърт и също си помислил: „Нека танцува! Все някога Смъртта непременно ще се умори- тогава и аз ще избягам“. Така и танцуват ден след ден, нощ след нощ Шутът със Смъртта под звуците на Saltarello и не могат да спрат. Защото ако спре Шутът, Смъртта ще го хване; ако спре Смъртта- Шутът ще избяга.

По-подробно за най-прочутите шутове тук: krysy.blog.bg/hobi/2012/08/02/kralskite-shutove.985076