Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на skarif
Име:
Станислава Желева

Статистика
Популярни постинги:
12

Постинги този месец:
0

Гласове този месец:
0

Коментари този месец:
0

Любими блогове:
42

Блогъри добавили в любими:
32

Блог вълни:
1
Последни постинги
 Исках вдъхновение. Получих го. Но на каква цена?

 Навремето имаше служба „Комунално-битови услуги“, която зная само по име. Хем не съм млада, хем не достатъчно. Имахме проблем, който можехме да отнесем до нея, ако все още съществуваше. Нещата се решиха някак и помислихме, че поредната буря е отминала. Но животът е пълен с изненади.

Вярвам, че в света се води невидима борба между добро и зло. Понякога очевидната правота се оказва дълбока неправда и обратно- наглед погрешно схващане може да се прояви като неочаквана прозорливост. Не зная от коя страна стоим. Не зная на рамото на чия сила сме се подпрели, кои везни накланяме. Нека времето отсъди, нека то да натежи към вярната посока, по силата на своите закони и правила.

След теча между двата апартамента- нашият и на съседите отдолу, в резултат на който подменихме един от крановете ни (оказа се клеясал), всичко се оправи, но след ден-два водата в чешмите ни текна кафява. Надявахме се нощта да я избистри, но утрото ни посрещна със същата кал. На път за работа забелязах, че градинката пред блока е пълна с вода. Нощес валя, ама чак толкова дъжд- казах си, но продължих. Все бързам и все закъснявам.

Следобедът ме застигна с телефонен звън и с плач в говорителите. „Отрязаха черешата, маме! Отрязаха я. Дойдоха двама цигани и я отрязаха. Цял следобед плача. Сякаш човек се сгромоляса… „ „Чакай, чакай!“ - казвам, - „Не разбирам какво е станало!“ „Течът…от корените на черешата бил.“- отвръща майка ми.

Не, не осъзнах какво се бе случило.

Вечерта тичах към къщи. Отивах на театър. Пред очите ми- тревожна гледка: пред входа ни, като на припек, се бе разтегнало огромно езеро. Блокът светеше оголен, в отсрещната площ лежаха клони… Само дънерът се белееше, а край него бълбукаха три подземни изворчета. Тлееше тишина. Като след притихнала буря. Само стъписаните реплики на преминаващите край езерото едва се довяваха от вятъра.

Беше студен 25-ти септември. Първият с необичайно ниски температури есенен ден, дължащи се на някакъв циклон, застигнал Гърция, а сега и нас. Не можах да заплача. Не осъзнавах, не разбирах. Качих се горе, вечерях, разменихме думи за случилото се и отпътувах към близкия град, където се смях с глас и сълзи на театралната постановка. Вечерта, под пълния кръг на луната, пътувахме обратно.

Пред блока е светло. Някой закъснял като мен е включил осветлението и пънът се белее. Така се белее сякаш ме вика. Не мога да не отида при него. Помня дървото вече отраснало, когато бях дете. На почти половин век дърво. Под него израснах. Помня как съседи намериха  стълба, когато роди първите си плодове. Помня шума на листата и ударите на клоните, когато вятър се извиеше пред терасите. Първо на черешката казвах „Добро утро“. Ръцете ѝ достигат остъклената тераса, където си приготвям сутрешно кафе. На третия етаж тя е винаги в очите ни. И винаги ни казва кой сезон е. Обичаме я с всякаква премяна: уханна на пролет, привлякла пчелите с ослепителните си бели дантели; свежа и плътно зелена, с ярки плодове, дом и храна за птиците- жълтурчета, синигерчета, гугутки и врани, сгушвали гнездата и малките си в ствола ѝ, сцена за песни и концерти в горещото лято; после жълта и оранжева, кафява, преди да я попарят първите слани, а след туй гола и прозирна, изправила черни ръце към небето; черешката в снежна премяна винаги ще ти каже колко сняг я валял през нощта; и ще скъта залеза в сърцето си, с който ще изпиеш кафето си в тихите следобеди на дните си.

Тя пееше. Обичахме я. Обичахме я не само през лятото, когато късахме череши през прозореца. Обичахме да слушаме какво си доверяват с вятъра. И ние бяхме в тайнството. Но най обичах, че ни скрива от света. Черешката ни бе непоклатима, бе пазителка. Тя се бореше с вихрушките и се изправяше срещу студа и жегата. Но някои не я харесваха. Някои от доста време искаха да я премахнат. Особено в последното ѝ лято, когато я изядоха гъсеници. Тя хвърляла листа и трябвало да ги метем. Как тъжно падаха и звучно отмерваха тоновете на есента. Да сме чупели клоните ѝ- казваха. Корените ѝ повдигали плочките…щели блока да съборят…

Един от съседите изпротестирал при сечта. Баща ми – казал, - с наш съсед са я садили. Беше младо дърво. Здраво и живо, със сила и сокове. Едва на сто дърветата започват да мъдреят…

Положих длан върху отрязаното. Нямаше кой да ме види. Положих и притихнах. Черешката ми проговори. Не очаквах и не исках. Бе едно единствено послание. Остана в мен като проблясък, като летен гръм посред студена есен. „Ти ли си цената за това?“- попитах я. Не ми отвърна. Вече бе потънала в мълчание. Само водата шуртеше под старите корени. Водата- странно нещо. Тя сама намира пътя си и винаги намира път…

Сега е светло и така просторно, че мога да се катурна от балкона. Черешата ни даваше сигурност, баланс и равновесие. Тя беше стълб и страж на този дом. Тя беше символ, беше знак, емблема. На новодошлите сочехме като табела. Липсва ми. Много ми липсва. Както ми липсват хора, които са си отишли внезапно и които са си отишли.

Да, за някои е глупаво. Навярно са забравили „Гераците“. Забравили са сигурно началото. Дедите ни обожествявали дърветата. Световното дърво и корените… Дърветета са мед, пчели, те са въздух, плодовитост… Задържат влагата и пазят ни от бедствия. Едно ли преживяхме, та не си научихме урока? А топчето в „Под игото“? Черешовата дървесина- здрава и красива е. Тя има аромат и цвят, в които времето обича да се гуши да придаде на вещите безкрайна трайност, да ги доближи до онова, което вечност е.

Дали не положихме грях в душите си, който като вятър ще се върне иззад ъгъла на времето, ще ни връхлети, когато не очакваме?

Черешата вече я няма. Няма клони и листа, няма птици и гнезда, пчели и облаци като игли да шият между пръстите ѝ. И слънцето не ще засяда повече като кръгче от горена захар, да наднича между трепкащите листи, а пък вятърът да шепне приказки. Черешката отнесе детството, което знаеше от край до край. Така самата аз едва ли помня. Градинката е пълна с пръст, потъпкала цветята, като гроб. В него- дънер бял, край който вият се червени стърготини- следи от кръв… Ще сляза утре пак с него да говоря… Самотен ми изглежда в дъжда на есента… Дънер на череша, която бе човек.

 

Категория: Други
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.10 21:56
20.09 22:11 - ***
Истината е, че, ако доживеем, ще бъдем пак тук и ще има значение да сме постъпвали правилно, за да можем да си говорим, гледайки се в очите.
Категория: Други
Прочетен: 117 Коментари: 0 Гласове: 2
Никой не помнеше да го е имало.
Бяха изминали години, откакто се канеха да направят глобално разчистване на таванското помещение, обаче все отлагаха. Защото знаеха какво ще им струва- време, мръсотия, нерви и труд. А беше известно, че все това вършеха и че им беше омръзнало. Но накрая се навиха. Казаха си, че ще е само веднъж и за последно. Ама то и никога не е било другояче.
Качиха се, въоръжени с кофи, метли, лопати, клещи, ръкавици, чували…пълна екипировка. Стаята е дълга почти седем метра, но, въпреки това, свободният периметър се оказа до вратата. Не можеше да се помине навътре от багаж, който по-късно една от съседките нарече „боклук“. Е, да, как да отречеш, такова беше- пълно с боклуци: неизползвани вещи, предмети, чували с дрехи, обувки, чанти от незапомнени времена.
Нямаше назад и битката започна.
Едва напълниха един-два чувала и опряха до едрите отпадъци- няколко печки: една „Чудо“, една стара нафтова, една електрическа „Диана“ с извити напред крака, които навремето затиснаха единия от моите и от тогава пръстът ми си е тръпен. Щяха отново да ги подредят в помещението, ако при поредния курс до варела за отпадъци не бяха срещнали един, на когото преди време подариха от същия този таван разни полезни уреди- телевизор, прахосмукачка, пералня и прочие, и който в замяна обеща да дойде някой път да помогне да се изчисти стаята. Ето го и моментът, обаче: „Забравя са, ма, майко!“- каза той в свое оправдание. С двамата си приятели, натоварени в каруца, извлякоха металните печки на два-три тура и, когато се върнаха за следващия, поставиха условие- да им се платят 20 лв. за изхвърлянето на боклуците. Никъде не давали така без пари. Те работели за общината, видиш ли. И карта извадиха за доказателство. Вярно, че и тримата бяха с големи шкембета и качването и слизането от шестия етаж очевидно им се бе отразило- плъхтяха като животни, ама да се опитваш да диктуваш правилата на играта, при положение, че ти без пари получаваш насреща материал, от който ще спечелиш, е повече от наглост. Казаха им да нарамват дюшеците, които и без това не беше ясно как сами щяха да свалят до контейнерите, и да се махат. Дори не се пазариха. Колкото-толкова, рекоха си и продължиха.
Изчезването на печките осигури просека в джунглата от боклуци. Вече бяха по-близо до прозореца в дъното. Край колоната, която пределяше стаята, откриха онези ретро неща, с които искам един ден да си спретна стая на миналото. Точно в основата на подпората го открих. Не знаех за съществуването му или ми се беше изтрил от паметта? Фактът, че в някакъв момент ми се видя познат, трябваше да означава, че просто е бил затворен между стените на спомените и покрит с дебел пласт прах- така, че да се слее с всичко и да остане незабелязан, а накрая и напълно забравен.
Сестра ми има ръце на занаятчия. Умее да рисува, да моделира с глина и материали, подлагащи се на обработка. Като малка казвала, че ще рисува панички, когато порасне. Да, в единия найлонов чувал до вратата още стоеше албумът ѝ с графики. Талантлива е. И той, който държах в ръцете си сега, бе нейно произведение. Бе излязъл изпод сръчните й пръсти. Беше черен и страшен. И, пряко това, забавен. Напомни ми огромния си двойник, измайсторен пак от нея, върху зелен картон, който покриваше почти цялата стена в детската ни стая и който не ми даваше да заспя вечер, зъбейки ми се насреща- огромен и непреодолим, обхванат в пламъци и размахал опашка. Сега обаче ми беше паднал в ръчичките и посегнах към парцала, с който сваляхме праха от намереното. Развъртях го върху лицето му и едната му вежда падна- тази вдясно срещу мен и негова лява. Отчупи се. Беше направен от някаква пръст, която бе ерозирала през годините. Зъбите му представляваха бели топченца, подредени в разчекнатата му уста. Освен едновежд, бе еднорог и едноок- все от една и съща страна. Времето бавно бе вземало и продължаваше да взема от него. Но и така продължаваше да бъде страшен. Даже повече. Сякаш всяка деформация допълнително подсилваше демоничния му вид. Отделих го и в края на епохалната чистка го прибавих към „достойните“ за измиване и съхраняване ретро щуротии.
Когато намятахме сума ти чували с дрехи от детството и младостта ни през малкото западно прозорче на тавана (навярно опълченците така са мятали камъни от връх Шипка), когато се нагълтахме с всичкия дългогодишно напластявал се прах, който, казват, е космически, когато подредихме скромните остатъци, журирани, пресяти и оцелели изпод жестоките ни секири, когато накрая успяхме да отключим клеясалата и със заседнал в ключалката ѝ ключ врата към терасата, заради което през цялото време едва дишахме, и преметохме и изхвърлихме всичката тор на живеещите щастливо на покрива гълъби, слязохме мръсни и смазани под тежестта на миналото, от което, надявахме се, се бяхме отървали.
Свърши се- казахме си, и то прозвуча почти като онова знаменито отронило се в един повече от съкровен момент „Лама сабахтани“. Не по-малко титаничен бе и нашият миг, макар сравнението да изглежда нелепо.
Настана време да минат през баня всички свещници, червилца, линолеуми с детски линогравюри, картички, кутии от цигари, опаковки от шоколади (с цена 2.50 лв., почти като днешната), които уж носеха някаква стойност на антики с лично значение и, разбира се, дяволът. Никой не поддаде на третирането с вода, с изключение на него. Оказа се неочакавано крехък. Минах го с една струя и спрях, защото и без това вече беше без вежда, рог и око. Дожаля ми да не се разпадне. Оставих го да изсъхне, докато реша съдбата му.
На следния ден се видяхме със сестра ми. Пак по повод неща от миналото. То свързва всичко и всички като невидима връв, която вечно късаме и която вечно се регенерира. Попитах я помни ли фигурката и, след като само я зърна да се суши върху хартия на прозореца, почти извика да я хвърлям. Не зная дали беше заради това, че не изпита капчица носталгия или че не се прокрадна в нея лъч сантименталност, или от страх. Аз бях решила същото, но се нуждаех от съгласието ѝ. Той бе нейно творение и в нейните ръце бе животът му.
Да, исках да умре. Не съм сигурна заради какви мотиви. Донякъде вярвам на Фън шуй и онези неща с добрите и лошите енергии, макар будизмът да твърди, че няма подобни полюси- енергията е една и даже няма такава. Освен това, в мен си бълбукат архаични суеверия и случаят в известен смисъл бе такъв. Глинената фигурка не предизвикваше в мен положителни чувства. Беше ми интересна, но извън това бе отблъскваща. Исках да я затрия. Символично обаче. Исках да я трансформирам. Не исках да я разруша. Помислих си да я натроша и да разпръсна праха ѝ. Но щях да упражня насилие. Пък и знаех за мощта на водата. Не можех да я изгоря. Елементът огън в случая не можеше да е от полза. Затова пуснах пластиката в съд с вода. За една вечер тя се самосчупи, размекна и претопи. Превърна се в кал, изпивайки водата от кутията. В този вид можеше да придобие друг образ и да внушава други мисли и чувства.
В утринта намерих тихо и пусто място, край което не минават често хора. Прахът от фигурката се сля със земята в очакване на есенния дъжд, за да я смеси съвсем с нея. Кутията изхвърлих. Да я горя ми се видя прекалено.
Той е вече само спомен. Пръст при пръстта, прах при праха… И природа.
 
Категория: Други
Прочетен: 142 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 21.09 20:44
Тук слънцето прокрадва длани
между клони и листа зелени.
Вятърът шепти през рамо
в ефир, препълнен
с тишини смирени.

 
Категория: Поезия
Прочетен: 257 Коментари: 0 Гласове: 1
Превежда те
през твоята пустиня
тишината на щурци.
С вкус на зряла смокиня
мечтата ти дъхти.

Дните ти
са полегати хълмове.
Вият в теб спирали и луни.
По пътя ти без дан и дългове
над челото ти небе струи.

Целува те
дъгата на септември.
Пристъпва тихо с облачно море.
Изтлял за златното му бреме,
рисуваш върху пясъка сърце. 
Категория: Поезия
Прочетен: 246 Коментари: 0 Гласове: 4
Последна промяна: 22.08 22:13
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 446395
Постинги: 701
Коментари: 452
Гласове: 1308
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031