Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Профил на skarif
Име:
Станислава Желева

Статистика
Популярни постинги:
11

Постинги този месец:
20

Гласове този месец:
2

Коментари този месец:
3

Любими блогове:
42

Блогъри добавили в любими:
31

Блог вълни:
1
Последни постинги
 20.

 

 Мислиш ли, че съм луд? – попита той, след като разказа как стояха нещата.

 Не, защото знам какво си преживял- същото, което и аз. Ако ти си луд, значи, и аз съм. – отвърна.

 Какво искаш да кажеш?

 Не знам какво ти е наговорила сестра ми, за да те доведе, но аз знам за уреда и въздействието му. Ако твоето е форма на проповедничество, аз развих нещо като телепатия.

Венелин го гледаше, но сякаш не го чуваше или не можеше да повярва. Въпреки това, физикът му разкри своето преживяване.

Разговорът им стана подозрителен, привличаше погледи- някои от минаващите хора край пейката, на която стояха, се обръщаха, след като отминеха. Задуха вятър и довя в краката им измъкнати от кошчетата за отпадъци опаковки от кроасани и вафли. За минути въздушната струя се усили и донесе някакъв кашон, който с трополене се дотъркаля до тях.

 Хайде да се прибираме! – подкани ученият.

Качиха се в колата и отпрашиха.

Вече в къщата, чийто комарник Венелин бе забравил отворен и от приумиците на вятъра се хлопаше със сила, необичайният им разговор продължи.

 Религията не може да се взема превантивно. Тя е лекарство. Не го пиеш, преди да си болен. Лекува, когато вече има последствия. Човешката природа е такава: трябва да сгрешим, да страдаме, да си отиде материалното, за да можем да възприемем и разберем учението, да се обърнем към нетленното. Така сме устроени.

 Как намери уреда? – попита Венелин от метрото.

 Като теб- случайно. Защо не си го взел със себе си?

 Мислех, че мястото му е тук. Като Библията- да не напуска дома. – каза и седна.

 Вече си има име- Озарител.

 А! Подходящо.

 Баща ти никога ли не ти е споменавал какво прави? – суетеше се Венелин.

 Не.

 Според теб, възможно ли е да има още нещо?

 Не зная. – Венелин Метрто повдигна рамене и се умисли.

Съименникът му използва момента и донесе малко уиски във водни чаши.

 Виждам, че мога да ти се доверя. – каза Проповедникът. – Затова, ще ти споделя. – Помълча и продължи. – След смъртта на баща ми намерихме къс хартия с надпис на латински.

Венелин- физикът, го погледна със спокойни очи - вече нищо не можеше да го шокира – и попита:

 Какво пишеше?

 Deus ex machina.

 Някакъв бог и машина? Какво значи?

 Бог от машина. Наложи се да се поинтересувам. Помниш сигурно, в античния театър в края на драмата, със специален механизъм, като от небесата, се спуска бог, който разрешава всички проблеми на героите. Схващаш ли?

Венелин завъртя очи.

 Напълно.

 Мога ли да спя тук?

 Разбира се.

Домакинът за втори път, откакто живееше в къщата, заоправя стаята за госта си, който не бе съвсем гост. Нагласяше завивките, когато, при едно потупване на матрака, нещо изпада. Беше най-обикновена тетрадка с твърди корици. Венелин я вдигна, прокара ръка по тях, обърна книжното тяло откъм гърба, не забеляза нещо особено и побърза да надникне вътре. Тетрадката имаше вътрешна заглавна страница. От горната ѝ част по цялата площ надолу бе разположен израз, който гласеше:

 

От този ден, от дълбините на сърцето вярвам, защото е абсурдно и това е моето алиби. Тя е Светлина.

 

Венелин понечи да разгърне листовете, да погледне в сърцевината, когато вратата се отвори, а Метрто подаде глава и каза:

 Настана затишие. Наред ли е всичко?

Венелин вдигна очи. Синът улови погледа и спря своя върху ръцете му.

 Баща ти е оставил и друго завещание. – изрече бързо и прикани. – Да го разгледаме!

Настаниха се на масата и отгърнаха находката.

 Не е бил особено предпазлив. Искал е следите му да бъдат намерени. – констатира физикът.

 Можеш ли да пуснеш музиката, която е отбелязал?

На първата страница на записките имаше заглавие, което веднага грабна вниманието на мъжете. Венелин отвори лаптопа си, включи го и магичният интернет даде резултат на търсенето.

 Баща ти знаеше ли инглиш?

 Малко. В по-късните години ги пращаха на обучение, но…

 А латинският?

 По негово време се изучавал в училище.

 Мхм. „Безкрайни кръгове“- това е посланието му.

Заслушаха се в музиката, а Венелин запремигва. В съзнанието му изплуваха кръговете, които намери в тревата и които също толкова ненадейно изчезнаха, колкото и се появиха, и ги накараха да се питат с Яна- лъжа или истина бяха. Беше убеден, че всичко е в някаква връзка, която започваше да му се струва дяволски последователна. Въпросът бе- обективна ли бе тази логика, или резултат на субективните им преживявания? Чувстваше се като във филм на ужасите, в който всяко нещо произтича от друго нещо, а невидимото те влече към неясен край с усещането, че не вървиш към изход, а потъваш в бездънното.

 За какво мислиш? – попита Проповедникът, забелязал мълчанието.

 Че, за да се измъкнем живи от това, в което сме въвлечени, трябва да го изпреварим.

 Кого? Или кое? – недоумяваше наследникът на създателя на Озарителя.

 Не бих могъл да ти отговоря.

 За да изпревариш, трябва да предвидиш.

 Точно така.

 Но ние не сме пророци.

 Не. Но при мен се получи така, че бих могъл да разбера някои неща.

 Какви неща? Говориш загадъчно.

 Трудно е да се преведе с думи.

 Няма ли да разгледаме докрай оставеното от баща ми?

 По-добре не. – закова погледа си в стената Венелин и затвори тетрадката, след което, още преди съучастникът му да се усети, я грабна и се изправи.

 Какво си намислил? Нямаш право! – наостри се синът и се протегна да му я отнеме.

Венелин изопна ръцете си назад.

 Довери ми се. Знам какво върша. – гледаше госта си право в очите, а той стоеше като в положение „шах“: не разбираше как е бил победен и в същото време му се налагаше да приеме поражението.

 Сестра ти ме предупреди, че си особен. – успя да промълви.

Венелин се усмихна и излезе със завещанието в ръце.

Наемателят не се притесни,  че оставя Метрто- той си бе у дома. Късничко беше, но яхна колата и не се посвени да позвъни у Яна. Скоро чу симпатичните опити на Джино да се прави на пазач. След бърз поглед през шпионката, момичето отвори, а кучето се втурна през прага и се заувърта в краката на Венелин. Яна не успяваше да го хване и бе готова да се скара сърдита, но вместо това и двамата в един глас се засмяха: Джино неуморно преораваше ходилата на мъжа, появил се по никое време на вратата.

 Бъжляк. – каза през кикот Венелин, навел се в опит да докопа и погали мъничето. Опашката му описваше непрестанни окръжности и все едно казваше: смейте се, де, смейте. – Не сте заспали още.

 Ами, не. Невъзможно е с него, както се вижда...

Преди Яна да попита за какво е тук по нощѝте или да го покани да влезе, Венелин каза:

 Искам само да ти дам нещо, а друг път ще говорим.

 Пак мистерии. – репликира го Яна.

 Не. Разплитат се нещата. – подаде ѝ тетрадката, като внимаваше да не настъпи Джин, който се въртеше и скимтеше. – Предавам я на съхранение при теб. Нищо по отношение на нея не е разрешено и нищо не е забранено.

 Някаква игрословица за дешифриране? Как да го разбирам?

 Никак. Прибери я при теб- само това.

 Е, какво пък? Не виждам тетрадка за пръв път. – пое я с ръка Яна, а Джино заскача като дресирано циркаджийско куче, което иска награда за номера си.

Когато Венелин се върна, Проповедникът спеше. Щеше да се наложи да му даде някакво обяснение. 

Категория: Други
Прочетен: 209 Коментари: 0 Гласове: 2
 19.

 

  Венелин Каменов отиде в дървената къща в такъв момент от живота си, в който повече не очакваше нищо от него. Не беше отчаян, а празен от надежди за бъдещето, затворил вратата на миналото. Беше защипан между клещите на настоящето и не му оставаше друго, освен да го приеме, каквото бе, без емоционална оценка за добро и зло.

Венелин от метрото бе скитник, но не живееше на улицата. Напусна работата си, защото не го удовлетворяваше в степента- нужна, за да иска да я върши. Озова се в градчето, защото дните на баща му приключиха тук. Ако той беше жив, щеше да се срамува от постъпката на сина си, който се раздели с жена си- единственото, което успокояваше Венелин, както и убедеността, че това положение е временно. Съпругата му и момиченцето им щяха да се справят, сигурен беше. Имаха спестявания и щяха да издържат. Тревожеше го само мисълта щяха ли да му простят. Ива го нарече „безотговорен“ и това като присъда тегнеше над него.  

Трудно е за един мъж да последва интуицията си.

Чичо му го подкрепи в решението. Той нямаше деца и за чудене бе, че прояви разбиране. „Синко, не всичко в живота ни е „трябва“.“- каза му.

Безумие- как по друг начин да наречеш това, което направи Венелин?

Страхуваше се, разбира се. Кой не би изпитвал страх, ако трябва да се хвърли с разперени ръце в бездна, при това, без да умее да лети? Не знаеше какво върши, не знаеше накъде върви, но бе убеден, че едно „трябва“ се заменя с друго „трябва“ и е правилно да тръгне по стъпките му. Последните думи на баща му, очевидно предусещал края си, които някакъв къс от стара амбалажна хартия бе запечатал и който откриха върху масата, стояха като забодени с пин върху дъската на ума му. Те бяха обикновени, в тях нямаше нищо тайнствено, но за Венелин след време се превърнаха в Откровение.

Той поживя сам в последното убежище на баща си месец, който се оказа достатъчен за едно себеоткриване. Натъкна се на Озарителя, точно както Венелин Каменов- случайно неслучайно. Ако баща му бе искал да го скрие, щеше да се постарае по-добре. Чичо му бе споменавал на няколко пъти за нещо, над което работел, но племенникът не бе обръщал внимание. Не можеше да повярва, че уредът бе останал извън полезрението им при толкова идвания тук. Винаги почиваха през лятото. Винаги, когато имаха възможност- за седмица или повече, колкото им позволяваха ангажиментите. Пресияна- дъщеря му, не беше от най-кротките, как не го бе намерила?

Шкафът в антрето бе за обувки, но бе дълбок и вътрешността му бе пълна с разни вехтории, които никой не си бе правил труда да подреди. Една сутрин Венелин поиска да изпие кафето си в задния двор, отвори вратичката на ниската мебел, за да потърси и нахлузи някакви чехли. Понеже беше тъмно, той опипом го прерови, като събаряше чифт по чифт, и намери за необичайна формата, на която попадна ръката му- не знаеше да има квадратни обувки. После дълго се удивлява на намереното. Не сподели с чичо си.  

Когато поразучи Озарителя, нямаше как да не го включи, а преживяването му не бе по-различно от това на Венелин и Яна: съществува друг свят, който е част от видимия или обратно- в тези неща няма точно определение, няма пространство и време и всяка гледна точка е в един миг и вярна и невярна.

Не се наложи да се подлага на въздействието му втори път. Не проповядваше, но за другите изглеждаше именно така. Не можеше и да се скрие, нито да потисне настъпилата промяна да се прояви- това би означавало, че е натиснал копчето за осветление, а продължава да стои на тъмно и отрича, че е светло. Съзнаваше, че не знае всичко, но то бе на равнището на ума, а иначе– знаеше, но знанието му не бе информация, която е следствие, а нещо като концентрат под собствено вътрешно напрежение, готов да набъбва още или да се освободи от нещо.

Познаващият Дао изглежда като луд, а пребиваващият в Дао- като отсъстващ. Ето затова обявиха Венелин за издирване.

Просветлените хора щяха да се множат. Старите мисловни схеми- да се рушат. Всеки разпад е нещо лошо. Всяка липса на опора дезориентира, но няма по-щастлив шанс от подобен миг за упражнение в свобода. Това и правеше Венелин. Той бе съзнание, излязло от общоприетите рамки, открило същността си и себепознаващо се. Обществото ни нарича това „лудост“, точно защото не се побира в шаблоните му. Боим се от това състояние. Точна е думата, с която го обозначаваме- откачам. Ще рече- отделям се, откъсвам се, излизам от рамката, защото съм разбрал, че съществуват множество картини, в които мога да пребивавам. Ако състоянието бъде овладяно, съзнанието преминава в ново качество, остане ли неосъзнато, превръща се в болест. Но свобода или утвърждаване на Аза бе, триумф на егото, което е всичко и всички ли бе- това установяваше по емпиричен път Венелин, изпитвайки границите на тази нова, непозната за него сила.  

 

 

Категория: Други
Прочетен: 43 Коментари: 0 Гласове: 1
 18.

 

  Венелин Каменов и Венелин Каменов се срещнаха в парка на градчето. Мена бе извършила „операцията“ в кратък срок и по план. Не се оглеждаха взаимно, за да си изяснят различията. Заливаха се с погледи, защото бяха почти еднакви. Почти.

  Огледалото отразява света, какъвто е, този свят- отсамния. То връща точните очертания на образа- нито обърнати, нито с разменени посоки, и не казва да има отвъд, не казва на отразеното, че може да заеме неговата позиция- позицията на огледалото. Затова го наричат „дяволско творение“: защото не предлага друго мислене, освен мисленето, че не съществува повече от това, което е. Така утвърждава убеждението, че светът е затвор.

Способна ли е природата да сътвори две напълно идентични същества? Не. Тя преследва многообразието. Може би в нея е вложен механизъм за бягство от съвършенството- то е смърт, която ще я възпре да твори. И пряко това, го постига във всяко създание.

Разстоянието между веждите и очите на Венелин Каменов от метрото беше по-голямо от това на Венелин Каменов физика. И гласът не беше същият. Пролича, още когато размениха поздрави, а и по-късно в течение на разговора. Тембърът се доближаваше, но силата му бе по-малка. В най-общи линии, ако ги погледнеше човек, можеше да вземе единия за другия, но на втори поглед изплуваха разликите. Може би сходствата са привилегия на нефизическия свят- качества на характера, стремления на душата…, и те са, които могат да създадат привидна близост, да дадат онова, което наричаме излъчване, общ дух, образ, но и да породят най-остро противопоставяне.

Венелин, който живееше в бараката, въпреки широтата на възгледите и разбиранията си, мислеше за възможно близнакът му да не е съвсем с всичкия си, и тръгна за срещата с тази нагласа. Действителността го опроверга, както често се случва. Не беше и това се оказа колкото освобождаващо, толкова и озадачаващо. Отпадаше вариантът думите му да са налудна случайност, което затвърждаваше и диалогът им.

Венелин от метрото бе неблагоразумен. Той смяташе, че има право на своя странност, на свободата да я изрази и очакваше да бъде приет по силата на същото това право. На теория всички сме равни, равнопоставеността е наша рождена привилегия. Решиш ли обаче на практика да се възползваш от нея, разбираш, че тя стои само в теорията и в границите на ума. Неприложима е, даже излишна. Защото веднага влиза в конфликт с друго право и друга свобода- това да създаваш правилата, каквито, по законите им, са вече установени, но не от теб, а от смелчаци, успели да наложат волята си и да ограничат тази на останалите, включително и твоята. Венелин се бе оказал боец в битка, която най-малко търсеше, излизаше даже, че той я провокира. Миротворците са войнолюбци- едно откритие на Изтока, което се проявяваше чрез него. Той желаеше да намери отклик на думите си, преследваше именно сходство на светоусещане и преживяване. Наивно вярваше, че, дори хвърляйки напосоки, нечия врата ще се отвори и ще установи, че го има. Вместо това, го обявиха за ненормален, направиха фоторобот и го пуснаха по телевизиите, че се издирва. Едва сега, на раздумка със съименика си, той можеше да се отпусне, да плува в свои води, да изрази, което носеше и знаеше, и то се превърна в семе, каквото първоначално бе, но семе, което пада в благодатна почва, на място, което го приема с разбиране и му предоставя шанс да покълне, да се роди в предназначението си.

 Реалността е филм, в който искаш да кажеш определени реплики, обаче изричаш други- по-глупави.

И:

 Не тръгвай след болката. Остави я да боли и ще си иде.

Такива ги говореше и питаше Венелин кое им е нередното на подобни приказки, който на свой ред го връщаше към Озарението, питаше го как се е озовал в него, как се е върнал от там.

 Преди това, нека ти кажа защо стигнах до него, как се случи така, че да го открия. Мисля, че, когато човек прави нещо дълго време, настъпва момент, в който, ако сам на себе си не каже: само това ли е?, спира да обича нещото, а то- да има смисъл за него. Ако след „Само това ли е?“ не продължиш да търсиш, нещото е изчерпано и ти за него. Напротив, ако след това не спираш да вървиш, непременно ще откриеш или нов материал, или ново средство, нов начин или нов израз, изобщо нещо ново ще намериш. И това ще ти отвори следваща врата към това, което обичаш, за да продължиш да го обичаш; ще задълбочи отношенията ти с него и, в крайна сметка, ще развие теб. Не си ли зададеш въпроса „Има ли нещо повече?“, спрял си и трябва да си постигнал тавана си. От тук нататък не очаквай повече отвъд механичното възпроизвеждане на едно и също повторение. Не отправиш ли поглед надалеч, убил си себе си, убил си и това, което дава смисъл на живота ти. А сега, на въпроса ти…

 

Категория: Други
Прочетен: 36 Коментари: 0 Гласове: 2
 17.

 

С години не беше стъпвала на културно мероприятие. То и толкова културно ѝ се видя. Яна не бе въодушевена от развитието на съвременните технологии. Дигиталният звук, малкото киносалонче, което приличаше по-скоро на бутикова зала за вип посетители, не ѝ даде усещането за преживяване, което отваря душевен хоризонт, не я въведе в мащаб, който разчупва ежедневните рамки. Не я докосна. Но благодари на Венелин, че я извади от кутийката на миниатюрния ѝ свят, за да узнае, че по дребнавостта си той не отстъпва на индустрията, която създава условен художествен свят с претенция за глобализъм. Глобални бяха само материалните средства, вложени в киноплатното, не и дълбочината. Бе плитко море, в което не би могъл да плуваш, дори да можеш. „Изместили са центъра на смисъла.“ - каза си Яна на излизане от киното – „Положили са го другаде. Човечеството е в криза на духа, която компенсира с финансови вложения. Изкуството не е разговор между човеци, чийто език е общ и чрез който се обменят идеи, а монолог на технологията.“

Отбиха се във Венелин, преди Яна да поиска да се прибира. Бяха се разпалили и спореха.

 Технологиите ще убият изкуството. – твърдеше Яна.

 Не. Те са само едно ново изразно средство. – отбраняваше се Венелин.

Яна се плашеше, че човешкото е погребано, че роботизацията придобива надмощие. Венелин смяташе, че това е необходима крайност, в която трябва да се отиде, за да се стигне същината. Не виждал ли какво става- всичко, с което си служим, са уреди- смартфони, таблети, компютри, машини, които са програмирани, скоро сигурно и човешките мисли биха могли да се подменят с по-нова версия като софтуер с по-добри възможности. Венелин се противеше.

 Вярвам в развитието, колкото и лош и страшен да изглежда процесът.

 Но тези противоестествени дейности, които човечеството извършва, не те ли тревожат? Изкуствено оплождане, биохрани, които колко са био, след като са наш продукт, а не природен, ГМО и всякакъв род генни модификации? Ние сами застрашаваме живота си. Самоунищожаваме се.

 Ще ти задам един въпрос. Сега същата ли си, както когато си била дете?

 Предполагам, че не. Но какво общо?

 Ще ти кажа. За себе си откривам, че в определени мигове се оказвам някой друг. Толкова друг, че даже спомените, които имам не са мои. Спомням си ги, но сякаш не аз съм ги направил, и се питам как са се озовали в главата ми, защо ги помня, и дали не са нечии чужди. Не мога да се върна там, гледам ги през витрина, зад която са те. В тях може да съм аз, но вече не съм. Не изпитвам сантимент да ги изживея отново. Знам, че би било хубаво, но се питам има ли смисъл, а щом е така, навярно са били съвършени и няма за какво да бъдат поправяни. Какво по-ярко доказателство, че развитие съществува, че изминаваме път от точка А до точка Б, но не само, защото, когато се върнем в началото, вече не сме същите. Усъвършенстваме се. Изглежда, че се въртим в кръг, но след всяко повторение придобиваме нов нюанс, може изменението да е на милиметър от предишното ни постижение, но е вече друго. Пътуването е вътре в нас и там нещо се намества, независимо как изглежда отстрани. Технологиите са играчки, те са едно от средствата, чрез които това вътрешно движение се осъществява. Да, човешкото е затрупано, но си е там и ще дойде миг, когато ще ни напомни за себе си.

Яна знаеше, че живее и мисли така, защото го бе срещнала. Бе се изправила пред него- той бе източник на нейното безсилие, на съпротивата ѝ, на болката ѝ, на омразата и страстта ѝ, но още не можеше да го определи. А и да можеше, как би се лишила от силата, която ѝ даваше мъглявостта на този неизразим въпрос, който подхранваше безсилния ѝ наглед живот? Все някога щеше да го достигне- дали гугутка в пролетна утрин щеше да ѝ го подскаже, или щеше да го прочете в случаен текст, или щеше да го чуе между редовете на обикновените думи на някой, който води с нея банален диалог, или щеше да е калинка върху рамото, или слънчев лъч в окото, които ще я събудят в осъзнаване, но бе убедена, че източникът ще е жив.

– Невъзможно е да се говори за същественото. Джино е сам. Трябва да вървя, че ще извърши някоя поразия.

Категория: Други
Прочетен: 40 Коментари: 0 Гласове: 2
 16.

 

– Как е Джино? – хилеше се Венелин, когато ѝ се обади, беше се прибрала.

 Май не ми се сърдиш. Попитал си стъкленото кълбо. – каза Яна.

 Сладък е. Как е днес?

 Притеснявах се, че няма да се справи сам, докато ме нямаше.

 Можеше да ми го оставиш.

 Не знаех, че си ми простил. А Джино ръфа един кокал, който му купих. Разнася го и приръмжава.

 Щастлива си. Гласът ти звучи различно. На някое небе си.

 Да. Заради Джин е. Само като го погледна, очите ми светват и се захилвам. При теб как са нещата?

 Ами…още не знам. Мена чакам. Възложих ѝ задача да проучи.

 Ей, чудех се, исках да питам: как получаваш мислите ми? Като образи или…?

Венелин не очакваше и помълча известно време.

 Като цели изречения. Понякога идват направо подредени, а понякога думите са разбъркани и виждам как умът ми ги слага в логичен ред, докато аз само наблюдавам отстрани. Има случаи, в които пристига една дума- като сигнал, който заостря вниманието ми, да кажем, „куче“. Изплува ми и аз решавам дали да тръгна след нея. Така снощи разбрах за Джино. Като цяло, ако са мислите ти, са по-отчетливи и става без усилия- пристигат като текст с много малко празни места, за които да се досетя, а ако е събитие, т.е. някакъв процес, се налага да се концентрирам, за да го достигна или сглобя от един детайл. Дори и да не го направя, винаги става така, че разбирам за него по друг път- например, чувам от някого, прочитам или виждам нещо, свъзрано с търсеното, но съм подготвен и не се изненадвам, няма нужда да го определям като съвпадение. Световете взаимно се допълват- т.нар. реално и нереално си взаимодействат. Като пясъчен часовник са. Когато изтече времето на единия, се сменят с другия, а аз съм на границата между тях като свидетел на размяната, съзерцавам и двата. Когато им свикнеш, скоростта, с която се сменят, се увеличава толкова, че спираш да различаваш кой кой е. При това, те така се проникват един друг, че различията им се заличават и сливат, а ти заживяваш в един единствен свят, в който няма граници.  

 Преобразуват се в трети свят?

 Те всички са един. Искаш ли да идем на кино?

 На кино? – сега пък за Яна бе неочаквано.

 

Категория: Други
Прочетен: 591 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.01 14:17
Търсене

За този блог
Автор: skarif
Категория: Други
Прочетен: 407495
Постинги: 673
Коментари: 440
Гласове: 1176
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031