Привечер
дъждът е вдъхновяващ
Всяка капка
е сълза, око и миг
Мислите на късен чай поканих
Поточе е вечерният ми стих

Призори
дъждът е вдъхновяващ
Всяка капка
е ръка на мъдрост. Пих.
Утрото е тихо
и в мъглата пари ме
Капка за кадем
в очите скрих

Лампата луна люлее
- трепетен - съня
Уловен в клупа й,
сам бледнее...

Жерав прелетен
е мисълта 

Стига ми
да гребна шепа облак
Очите ми
да тънат в синева
Облегната
в сърцевината обла,
облечена
в прозирност на вълна

Стига ми
да бъда капка пяна
Кристалче песъчинка,
пръскащо дъга
От вятъра
приучена на вярност,
на преданост
от трепетите на брега

Стига ми
да гребна шепа облак
Очите ми
да гонят синева
Обгърната
от шепот на подкова,
да търся
път за своята следа 

В нюансите на нежно бялото
са очертани моите предели.
В тях са виното и хлябът ми,
мечтите, целите ми смели.

От синкаво до сиво и прозрачно
менят се светлини и сенки.
Облаци ме канят с чаши мрачно
слънце да наливам неизменно.

В нюансите на нежно бялото
ръце отпускам, сън ме стига.
Неживо е на времето ми тялото.
Щастие зад ъгъла намига. 

След капки
яростни вълни
в морето на Живота,
очертали символи и синини,
намерили ме тиха и безропотна,
рисувам с мисъл
своя път по пясъка,
притихвам с бриза.
Водата слушам грохотна.

Грешките ми-
грак на бели гларуси,
в пустиня морска озверели,
връхлитат ме- ужасни и нечакани,
вълни начумерени,
черни постели.

Няма път.
Бележи своя бяг в небето
забързан, мрачен корморан.
Макар така,
че мое е морето
едва долавян шепот
сподавя тайната
в сърцето ми.