Откъдето и да пристигаш,
каквото и да носиш,
колкото и богоцелунат да си,
от колкото и дарове
да прелива сърцето ти,
все ще се озовеш
отвъд ухото на вселената,
отвъд което вее Нищото,
чийто венец е Самота,
сред която си Сянка,
която не знае, че е Сянка,
защото огледалата са счупени
от забрава, че съществуват
посред космическото яйце
с черупка пропукана,
чиято светлина си ти.
Тогава чак ще разбереш,
че е трябвало да бъдеш повече бог,
че е трябвало да раснеш повече,
да си небе и аура, нектар и мед,
дълбина и око,
защото ти си обвивката,
която пази сърцевината си
от урагана на вселенския вятър;
защото ти си черупката
и ти си нейна утроба,
ти си яйцето и свирепото Нищо,
ти си всичко, което може да бъде,
докато има простори за сбъдване,
докато има равнини за създаване,
върхове за съзиране
и пещери за изгубване.
Ти си сам на себе си всичко.
Ако надскочил си всичкото,
то то ще е Чудо отвъд световете,
които наричат божествени,
ала и то е възможно,
тъй като граници няма
за плащовете на необозримото.