Опитвам се да се родя. Блъскам се в стените на плацентата. Не може вече да ме храни. В очите ми тече неспирно лентата на филма на живота ми- пътека начертана. Сънувам въздуха, предвкусвам глътката, задъхването и плача неистов, додето гъна се във силикона на водите, плувайки на пристъпи към изхода… Обръщам се, въздигам се и удрям рисково, с краката блъскам- да намеря път- към кислородния писък, към голотата студена, към болката, дробовете разкъсваща, към земната смърт, към житейския сблъсък, щом бъда родена и кръстена. Искам да скъсам вече пъпната връв. Да изтека с води околоплодни. Искам да сбърча челὸ и свъсено за пръв път ръцете усетя студени на времето волно. Първият крясък- спасение слисано, разплита възела на всичко написано. След първия вик мечтата разплисква се с режещо вдишване. Дишам. Жива съм. Орисана. 

Много силно!

Благодаря ти, valeska! Може би, е такова. Може би, в мен звучи по-силно, отколкото така на думи... Може би, можеше да бъде изразено и по-добре, отколкото успях... Но фактът, че е достигнало поне един човек, ми казва, че не е било съвсем напразно.
Хубав ден от мен!