Вятър откъм юг
завесата повдигна.
Във чашите
се плисна дъжд.
Очите ни
с любов застигна
ласката му- влажен лъх.

Покривката- с крила-
пределите разтвори,
зашумя следобедният пир.
Слънцето обиди се.
Не проговори,
удавено в дъждовен вир.

Вятър откъм юг
целуна колената
под роклите ни
в спомен неживян.
Прекосявайки
с велосипед тревата,
рисувам захарния блян.

Шепоти по чашите ще звъннат.
Макар в сърцето да не са кристал.
Сладостно е огледалното им дъно,
в което никой себе си не е видял.

Едно бижу на мократа морава,
ръкавица празна- влажно кадифе,
безмерна трепетна забрава
пред коняк и мъничко кафе...

Звънна дъжд.
Той пръсна звънко
пъзела на късния следобед.
На хамака в плетените гънки
в спомен неживян говоря...