Ореолът бавно се стопява с времето.
Реката в извора се влива.
Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш.

Утра и залези, във теб родени;
небеса, спасения и ледове;
не възкръсват спомените- те, погребани,
лежат пречупени
в жестокостта на невидени богове.

И там- в хралупата, наречена сърце,
където трябва да се раждат ароматите
на блестящи в истината си крале-
повелители на чувствата с богатството
на божествено струящи светове,

там чезнат и умират- непокръстени,
стъблата скъсани на непотекли сокове
и като златни, ала адски пръстени
коват безмилостно със скоростта си токове,
докато сетиш веждите си свъсени,
догде настроиш струните разкъсани
и инжектират те непоклатимо ропоти...

Едва тогава в свойта лодка алена
доплуват и Озирис, и Изида
и те целуват по челото непогалено,
и пламъците адови загниват.
И очите ми- студени като камъни,
от взиране съня прогонили,
най-сетне своя час постигат,
най-сетне миг отронили,
клепачите склопяват...и нощта стопяват;
и преструват се,
че пак умеят да заспиват.


Скалите даже да простенат,
неизменно себе си постигаш...

Как така река във извор ще се влива,непокръстени стъбла-защо,чия е вината,лична или,не.. Има ли изобщо такава или е от младостта..Много надълбоко си бръкнала,за да ни кажеш накрая,че неизменно себе си постигаш и преди това да разберем, че и скалите имат сетива. Ах, тези крале от хралупата...!

Според мен, доколкото разбирам себе си, имам предвид, че всяко нещо постига себе си, открива своя край, завършеност и цялост, въпреки личната съпротива за това.