Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. deathmetalverses
12. getmans1
13. samvoin
14. stela50
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. deathmetalverses
12. getmans1
13. samvoin
14. stela50
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
24.04.2016 11:26 -
***Преживях най-красивото, което се превърна в спомен...
Автор: skarif
Категория: Лични дневници
Прочетен: 613 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.04.2016 11:34
Прочетен: 613 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 24.04.2016 11:34
Бе тихо. Вървяхме през шума листа. Строени в колона по един, пристъпвахме, заравяйки крака. Следвахме пътеката. Вдясно от нас трептеше поляна със суха трева.
Бе краят на април, едва началото на май, а сякаш бе ноември. Върховете, които трябваше да са зелени и свежи, приличаха на попарени от слана. На края на равното пространство вървяха заедно с нас, под строй, като войници, с еднаква височина и стъбла, почти неразличими, борове- тънки и високи, стройни и устремени към висините. Не ни поглеждаха. Извисяваха се сякаш охраняваха входа към едничкото тайнствено място в света- горди и ритмични. Всеки от тях бе част от армията на пазителите. Манифестираха до нас. Ние се опитвахме да им избягаме, но те, безмълвно и в крак с колоната ни, поддържаха темпото и не ни изпускаха от поглед. Не съществувахме за тях, но и нямаше да ни оставят да извършим някое безобразие. Бяхме под контрола им.
Между стройните им крака, прилични на кокили, се процеждаше светлина. То бяха ресни, които падаха под определен ъгъл и докосваха земята. Сякаш зад гордите осанки на боровете някой прожектираше филм, който ние не виждахме. Съзирахме само отражението му.
Вървейки безмълвно, погълнати от мистиката на гората, стегнати от строгостта на нейните стражи- боровете, дочухме тътен- смътен и далечен. Не разбирахме какво предстои. След миг той утихна и вече почти бяхме сигурни, че ни се бе причуло. Продължихме да се движим в колона. Състезавахме се с атлетите борове. Те тичаха в свой познат коридор, докато ние бягахме за пръв път в своя. Не изтече много време, преди звукът, подобен на земетръс, да се повтори. Някой извика да спрем. Така и сторихме. Без ничия команда, като под хипноза, всички се обърнахме с лице към гората. От дясната ни страна летеше нещо. Бе петно- светлобежово-кафяво. Облак. Мъгла. Носеше се над земята и боботеше. Приличаше на анимирани щрихи на художник, след които картината оживява и добива конкретност. Бе тропот. После успяхме да различим: бе стадо. Когато то се приближи, в очите ми се откроиха няколко елена- имаше млади, имаше стари, но всички бягаха в синхрон. Бяха един дъх, един тон, един звук, бяха едно.
Стояхме зашеметени. Никой не помръдна. Мислех, че бягат от нас. Мислех, че сме се натрапили- не бяхме от тяхната картина, от техния филм. Сега знам, че не е било така. Те бяха от друго измерение. Делеше ни стена- непреодолимата бариера на еволюцията. Те идваха от хармонията и красотата на природата, докато ние… Не подозираха за присъствието ни и това ги бе съхранило. Като на лента преминаха пред погледите ни. Бяха толкова бързи. Облак стрели. Боровете ги прегърнаха. Боровете ги погълнаха. Зяпахме в унес, без да разбираме какво ни се случва.
Видях не най-красивото място, на което съм била. Преживях най-красивото, което се превърна в спомен, жив досега: стадо летящи елени.
Бе краят на април, едва началото на май, а сякаш бе ноември. Върховете, които трябваше да са зелени и свежи, приличаха на попарени от слана. На края на равното пространство вървяха заедно с нас, под строй, като войници, с еднаква височина и стъбла, почти неразличими, борове- тънки и високи, стройни и устремени към висините. Не ни поглеждаха. Извисяваха се сякаш охраняваха входа към едничкото тайнствено място в света- горди и ритмични. Всеки от тях бе част от армията на пазителите. Манифестираха до нас. Ние се опитвахме да им избягаме, но те, безмълвно и в крак с колоната ни, поддържаха темпото и не ни изпускаха от поглед. Не съществувахме за тях, но и нямаше да ни оставят да извършим някое безобразие. Бяхме под контрола им.
Между стройните им крака, прилични на кокили, се процеждаше светлина. То бяха ресни, които падаха под определен ъгъл и докосваха земята. Сякаш зад гордите осанки на боровете някой прожектираше филм, който ние не виждахме. Съзирахме само отражението му.
Вървейки безмълвно, погълнати от мистиката на гората, стегнати от строгостта на нейните стражи- боровете, дочухме тътен- смътен и далечен. Не разбирахме какво предстои. След миг той утихна и вече почти бяхме сигурни, че ни се бе причуло. Продължихме да се движим в колона. Състезавахме се с атлетите борове. Те тичаха в свой познат коридор, докато ние бягахме за пръв път в своя. Не изтече много време, преди звукът, подобен на земетръс, да се повтори. Някой извика да спрем. Така и сторихме. Без ничия команда, като под хипноза, всички се обърнахме с лице към гората. От дясната ни страна летеше нещо. Бе петно- светлобежово-кафяво. Облак. Мъгла. Носеше се над земята и боботеше. Приличаше на анимирани щрихи на художник, след които картината оживява и добива конкретност. Бе тропот. После успяхме да различим: бе стадо. Когато то се приближи, в очите ми се откроиха няколко елена- имаше млади, имаше стари, но всички бягаха в синхрон. Бяха един дъх, един тон, един звук, бяха едно.
Стояхме зашеметени. Никой не помръдна. Мислех, че бягат от нас. Мислех, че сме се натрапили- не бяхме от тяхната картина, от техния филм. Сега знам, че не е било така. Те бяха от друго измерение. Делеше ни стена- непреодолимата бариера на еволюцията. Те идваха от хармонията и красотата на природата, докато ние… Не подозираха за присъствието ни и това ги бе съхранило. Като на лента преминаха пред погледите ни. Бяха толкова бързи. Облак стрели. Боровете ги прегърнаха. Боровете ги погълнаха. Зяпахме в унес, без да разбираме какво ни се случва.
Видях не най-красивото място, на което съм била. Преживях най-красивото, което се превърна в спомен, жив досега: стадо летящи елени.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
