Много е болезнено човек да се погледне през очите на другите. Не зная има ли нещо, с което може да се сравни чувството. Може би, една пясъчна скулптура, ако можеше да говори, би изразила какво изпитва, когато се разпада песъчинка по песъчинка от напора на вятъра или на вълните. Така и нашата представа за самите себе си рухва, когато разберем как ни виждат останалите… Вече имам убеждението, че това, което мислим за себе си, трудно се покрива с онова, което успяваме наистина да изразим и да предадем на света. Ние сме като огледала, които отразяват лъчите на собствената ни същност. И сме продукт на своето въображение, често моделирано и от въображението на най-близките други за нас.

Не зная може ли да се говори за реалност по отношение на това кой какъв е. Зависи от индивидуалния интелект и от психологическата способност на всеки от нас да покрива богат спектър от емоционални и ментални състояния.

Но е по-добре така. Да знаеш как те виждат останалите. То е като срез на живо тяло без упойка. Един тънък скалпел, направил прорез в сърцевината на твоето Аз, разкрива всяка твоя особеност, всяка извивка…целия ти профил… Дисекция, след която, ако останеш жив, може да помечтаеш да разбереш истината за себе си, защото дори вдигнатата за миг завеса не разкрива все още всичко. Болката не е истина. Тя само води към нея. Тя е път, а не пристигане.

Да се погледнеш през очите на другите… Не зная по-противно нещо. Не зная нещо по-отблъскващо, по-смазващо, по-разкъсващо, по-смъртоносно дори… И, колкото и да е странно, всичката тази болка е не само страдание. Тя е и наслада. Все още не зная заблуда ли е, че е откровение за същността ни. Понеже, мазохистичната наслада, до която води и ти дава ключа към себепознанието, може да е само израз на самозаблуда и суета, че постигаш Сократовия призив „Опознай себе си!“.

Това, което виждат останалите, това, което сам смяташ за себе си или нещо по средата е най-близо до реалността? Нали в общуването градим своя образ, коригирайки самомнението си, и очертаваме една по-реалистична представа за себе си? Е, от нея боли. Безумно.

      И, ако някой желае да отблъсне някого, защото е прозрял в душата му, проникнал е, преорал я е и не му е харесало, е по-добре да го направи открито. Нека каже, заставайки срещу този човек (мъж или жена), какво мисли наистина за него! Безапелационно. И без да се крие и извинява с учтивостта или възпитанието си. Та нима има право да поддържа една лъжа и да лишава другия от възможността  да постигне своята истина, да върви по своя път? И нека се отстрани от него! Защото така е справедливо. И защото неговата истина не е абсолютна. Това са само личните му критерии, проектирани върху този някой. И е човешко да не упражнява насилие над него, щом не ги покрива, не защото е недостатъчен или повреден, а защото не е този, от когото той се нуждае. 

Поздрав от мен!
... ще разсъждавам някой друг път и ще коментирам по подробно....

Благодаря! Но чак уникално... По-скоро отчаян опит.

традициите не са това, което бяха...
Уникално е! И точка по въпроса!

Много..!
И аз съм в подобни размисли не от сега, но напоследък усещането подобн е крещящо. Да, честността няма нищо обшо нито с грубостта, нито с възпитанието. Тя просто е честност и има начин да бъде поднесена по-безболезнено. Като горчиво лекарство, но не и като отрова.
Благодаря за този текст!

:) Ще се опра на искреността ви...