Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2018 19:45 - ПАРАДОКСИТЕ НА ИНТУИЦИЯТА ( Част 6 А)
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 1880 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Неделята ме настигна в кревата да гушкам малкия, който се беше изплашил от нещо в съня си. Но гушнати или не то-времето си тече.  И се замислям:

„Аз хубаво се протягам ама то времето е като децата – няма спирачки!“

И когато за пети път дуета в състав мелодията от алармата в едно с ръмжащата вибрация се опитват да ме изтръгнат от просъницата – няма как!

… се протягам!

… се вземам в ръце!

Ставам!

Оправям се.

Попосвършвам туй онуй из къщи.

И започвам да се приготвям за рождения ден под прикритие. 

Много ми се искаше да взема и Ицето. Но той днес е зает. Една колежка е многодетна майка. Два пъти близни. Сега си има в къщи четири парчета. Две момичета и две момчета. Че тя организира в две поредни съботи и недели детски пикници „Многодетни майки“. Всичко е под агидата на отдел социални дейности от общината. Обещах на колежката и моя Христомир да е там. Та може би от месец имаме уговорка с родителите на жена ми те да придружат Ицето на тези излети.

То като се замисля май така е по-добре. Предполагам нямаше да му е интересно да присъства на дядовски рожден ден. Пък и аз като цяло нямам каквато и да е покана за подобен празник. Даже не бях наясно изобщо дали ще става дума за празненство. Или бай ми Курти има в предвид нещо по-особено за свършене или довършване.

Нооо…

И да умувам…

И да гадая…

Няма да го доумувам…

Направо отивам там.

Опитвам се да се намъкна инкогнито в двора. Уви. Бивам посрещнат от алармения грак на сивия страж. За това и набързо оставям цветята и подаръчетата в едно кюшенце до вратата на двора. Влизам в къщата - ни лук ял, ни лук мирисал.

Поздравяваме се. Домакина ме кани направо в трапезарията. На масата се куми посуда. Като за празничен обяд  но само за двама. Правя се на учуден даже се вайкам, че съм неподготвен. А той като дете сякаш е горд от това, че ме е изненадал.

Честитя му!

Сядаме на масата.

Оглеждам се и питам:

-                      И защо само за двама? Щом е рожден ден… Още и даже малък юбилей - други гости няма ли да имаш?

-                      Май няма…

-                      И що? Пак да не наказан с онова наказание наречено Самота.

-                      Знам ли и аз вече… Какво е това сега? Говорих с внучката през седмицата. Ама тя и дума не обели за гости. То момичето сега се готви за някакво бианале в Италия – малко тягово започва да я оправдава домакина -  Иии… Може и да е забравила, как дядо й има малък юбилей – прехапва устни Бай Курти и с някаква смесица между тъга и унилост в тона си се обръща към мен – А ти Младеж?! Защо не ми доведе моя малкия приятел? То вярно, че сега Снежковци няма. И по гробовете всичката работа сме я свършили. Ама все на нещо щяхме да намерим да си поиграем…  

-                      Е що де?! Може пък Внучката да не те е забравила. Може къде по-късничко да намине. Да речем някъде към края на деня  - опитвам се да го успокоявам аз.

-                      Може! Но най-вероятно няма да дойде. Идва ли за обяд или за вечеря, тя винаги ме предупреждава. Защото знае, че ми носят готова храна. И ми е необходимо време да се подготвя.

-                      Ясно! Е нищо де! Може пък въпреки всичко да дойде – продължавам да го окуражавам аз.

-                      Може! И ха дано! Че много съм се затъжил. И за нея! И за малкия!

-                      Леля Събка ми спомена – говорил си й за някакъв облог. И че съм имал да черпя!?

-                      А да! Виж! Заприказвахме се за Внучката и се залисах. Нали говорихме за кръста на Макс. Ела да видиш какво става с него. Май така ще си отида от този свят с Проклятието аз.

-                      Какво? Кръста да не се е вкоренил?

-                      Охоо! И още как. Ама ти нали двайсетина дена не си идвал. И нямаше как да ти го покажа. Идвай сега да видиш дядо ти Курти като каже нещо… лъже ли?

-                      Давай да идвам да видим – това ми ти чудо световно и чудновато невиждано! - скачам аз на момента – Пък щом ще трябва и да черпя… Редно е от близо да го зърна!  

Излизаме на двора. Запътваме се към гроба на Макс. Съответно верния сив страж се появява на момента. И започва да грачи. Домакина обаче му се скарва:

-                      Стига Сивчо! Ти си умно пиле. Не разбра ли вече, че това момче е приятел. Стига грака – после се обръща към мен -  Виждаш ли там пъпките върху кръста. Няма лъжа няма измама. Мога го това с душите и мъртвите тела и т‘ва си е. Ама едното го мога… Пъъък за другото - ей на! Само двамата с теб по мъжки ще си бъдем на юбилея ми. Ма каквото такова. Явно човек не може да има всичко на този Свят.

-                      Явно е така! – съгласявам се аз, после се правя, че ме търсят по телефона и моля за извинение – Бай Курти само да видя за какво съм им притрябвал. Пък ти си влез - аз идвам.

-                      Добре Младеж – отговаря стареца хвърля коричка хляб на Сивчо и с дълбока въздишка се прибира в къщата.

Аз си вземам торбичката с подаръците вадя от нея цветята и влизам след него. После му чистия, както това си подобава. Виждам как очите му грейват. А гласът му трепери от вълнение. 

-                        Еее…! Голямо гяволе си бил ти бе Младеж. От де разбра, че днес имам рожден ден. Че даже си се и подготвил, гледам? Много ти благодаря. Ти сега наистина ме изненада. Какво е това? – пита Стареца и започва да отваря първото от двете пакетчета.

-                      Ами една купичка за храна на куче съм ти купил. Че нали каза, как всяко куче с купичката му го погребваш. Струва ми се - ти дълго без четирикрак приятел няма да останеш.

-                      Много ти благодаря Младеж. Малко се двоумя ако трябва да съм честен. Щото то младото пале много разходки ще иска. Ама ако от някъде падне нещо хубаво и породисто няма да откажа. А тук в диска какво има?

-                      Това в диска ти го подарява единия от любовчиите около ореха?

-                      Така ли? Кой той? Коста или другия.

-                      Другия! Оказа се на балдъзата е син. Та той ти е изтеглил от нета програма за правене на кръстословици. И още нещо интересно има. То пък ти един много специален подарък от четиримата младежи.

-                      Така ли! Ти и тях ли си ангажирал? Ееее трогнат съм!

-                      Не! Никак даже не съм ги ангажирал. Само докато споменах и те веднага се нахъсаха. Твърдят че са ти фенове. Особено както те се изразяват - след като си им скрил шайбите, решавайки им тестовете по български и математика. Че ето това топче е от тях. С четири цвята е оцветено. По един цвят имаш от всеки от твоите си Франкенщайновци.

-                      Хе хе хеее… - смее се на глас стареца – Много благодаря Младеж. Ти наистина ме усмихна днес! И значи какво сега? Почти твой роднина съм закачил с любовта на ореха, а?

-                      Така излиза – усмихвам му се аз.

После сядам на масата, а той носи някакви доста префинени рибни деликатеси и студено бяло вино. Чукаме се за здравето му. И си бърборим неангажирано за това, онова. Аз стоя с лице към прозореца. В един момент виждам как Сивчо каца на перваза и наднича към нас. Посочвам към него с пръст:

-                      Бай Курти Сивчо какво иска? Виж го чука на прозореца…

-                      Да бе! Чух го и аз! Нали ми е живата аларма. Знаеш ли го какво е видял - я?! Или какво си е наумил. Може непознат-някой да се навърта около оградата. От високото вижда той на далеч. Умно пиле ми е той! Ето! Дето говорихме за сигналите му! Сега например - на чужд и на непознат човек грачи.

-                      Да не е някой рекламен агент? Или някой просяк? Щото в неделя кой друг да е я?

-                      Знам ли?  Ще провериш ли ако обичаш? Че ако е някой от онез дето предлагат разни китайски евтинджоси, или циганин амбулантен търговец… Днес хич не съм в настроение да се занимавам с тях.

-                      Добре ей сега ще се оправя –  отговарям и излизам на двора, но там почти до входната врата виждам жена с дете и се стъписвам – Добър ден! – поздравявам полу-вежливо полу-притеснено аз и без дори за миг да се замислям питам - Вие може би сте му някаква роднина…? – неканената посетителка също е достатъчно стресната.

Може, би от моята появя… Може би от нещо друго… Но видно жената посреща въпроса ми с каменно изражение на лицето. При така създалата се ситуация, аз решавам да не се правя повече на ясновидец и питам конкретно, но възможно най-учтиво:

-                      Може би сте Внучката - или пък греша?

Много добре сложена като фигура жена. Елегантно облечена. С интересен стайлинг на тоалета и аксесоарите към него. В едната ръка държи сребриста на цвят мрежа. Нещо подобно на онези гаци, в които по борсите продават плодове. Вижда се че е пребоядисана със спрей. Вътре в мрежата има стилно опакован кашон. Колкото за голяма тенджера е. Отгоре хартията металик. Цвят - старо злато. Всичкото това е аранжирано с мрежести кръгове в тъмно махагонов цвят, покриващи може би някакви отвори във велпапето на кашона. От капака към основата има златистата хартия, преминаваща в остри клинове. И колкото по-оскъдно става присъствието на старото злато толкова по-големи стават махагоновите мрежести кръгове.

Разглеждам багажа но не мърдам от мястото си. Тя също. В един момент жената някак си се завърта на четвърт оборот около оста си. И тогава виждам, как в другата ръка държи доста голям букет. Аранжиран е в същия стил, като пакета. Може би ми е проличало, как по скоро се заглеждам не по нея а по това, което държи. След секунди набира смелост. И чувам как произнася едно троснато:

-                      Добър ден! –  след което ме поглежда строго и с ръката, в която държи цветята леко побутва малкото момче зад себе си, продължавайки в същия суховат тон - Аз си знам коя съм! А Вие - кой сте? – пита непознатата започвайки нервно да се оглежда из двора и без да ме изтърва от очи добавя -  Така и не разбрах  какво търсите тук?

-                      Амии… - започвам сконфузено аз – Аз съм познат на домакина… И съм мууу… На гости съм му в моментаа… И излязох да видя кой идваа… -  опитвам се хем да се обяснявам без да я стряскам, хем самия аз да не изглеждам като гузен, но жената почти на момента ме прекъсва:

-                      От както съм жива, не си спомням в тази къща да са се разхождали непознати… Така че ако не напуснете веднага двора на дядо ми ще повикам полиция! – наежва се младата дама и прикривайки малкия, бавно тръгва заднежком към още незатворената входна портата на двора.

А аз изпадам в недоумение с какво толкова съм я притеснил. Опитвам се да си събера мислите. Какво ли мога да й кажа, за да я успокоя. Вдигам ръце за по-голяма изразителност и виждам, че в дясната си ръка държа остър нож. Онзи с който съм си рязал мезето от сьомгата. А по него има полепнали парченца червендалесто месо. На момента схващам в каква ситуация съм изпаднал. Опитвам се да се усмихна и сочейки към ножа казвам:   

-                      Хе! Хе! Хе! Никак не е това, което предполагам че си мислите.

-                      Така ли? – пита ехидно тя – А какво е?

-                      Ами черпим се с дядо Ви за неговия седемдесет и пети рожден ден. Той лично ме покани! Това месце е от сьомгата!

-                      Така ли? От сьомгата?! Странно! Нас роднините не ни е поканил! А Вас непознатия Ви е поканил - лично. Как ли се е случило така? – усещам как пита по скоро с яд от колкото със страх младата жена, което малко ме успокоява и без да искам изтърсвам ни в клин ни в ръкав:

-                      Ами Парадокс на Вашата Интуиция – и отново се опитвам да й се усмихна дружелюбно.

-                      Охоо…! Охоо…! Ползвате даже неговите реплики… - отново почти просъсква тя, но виждам, как отпуска ръката си, с която придържа малкия зад себе си – И така и не разбрах кой сте Вие?

-                      Ами аз съм пра пра внук на човека, от който вашия може би пра пра дядо е купил този имот.

-                      И защо да Ви вярвам?! С какво ще ме убедите че е така!?

-                      Моят старец е на голямата снимка намираща се най в ляво на прекрасната фотокръстословица, която Вие като дизайнер сте направили в голямата стая. Дядо ми държи фиданката на ореха. Онзи орех столетник, който пък в момента е там отвън до чешмата.

-                      Ахааа…! И кога е правена тази снимка? Знаете ли?

-                      Знам! От 1924 година е. С парите от този имот на дядо ми са му направили операция на сърцето в чужбина.

-                      Е това последното пък аз не го знам. Но да! – определено се съгласява тя с мен- Снимката е от годината която казахте – после пуска малкия да мине пред нея и прави опит да се усмихне – Уплашихте ме с появата си… И то с този нож в ръка… – започва на свой ред да обяснява жената – Дядо по принцип не кани никой в къщи. Предполагаме този му стремеж към самотност е някакво разстройство на психиката. И според експерти в областта най-вероятно си внушава някой неща…

-                      Може и да е така. Но може и да не е – усмихвам и се предразполагащо аз – Но до колкото аз съм разговарял с него… Мисля той си има друга…  Собствена си гледна точка по въпроса. Която никак не е невъзможна.  

-                      Знаете ли и аз понякога съм се замисляла над това. Но другите не ми вярват.

-                      Да това определено е доста широка тема за разговор. Искате ли да не стоим така на двора?

-                      Да, да! Определено момента никак не е за разговори на двора – усмихва се вече доста по дружелюбно тя и уверено минава пред мен, запътвайки се към къщата.

-                      Знаете ли? – вървя след нея и малкия и им говоря - Той много се надяваше да сте се сетили за него. Беше много натъжен, как може дори не му се обадите за да му честитите. Мисля много ще Ви се зарадва.

-                      И ние така - поглежда ме жената и си личи че е поласкана от казаното – За това и сме тук. А не му се обадихме, защото искаме да го изненадаме приятно. И то на живо. Подготвили сме му това онова за юбилея. Макар че той е Малък юбилей.

Влизаме вътре.

Мисля няма какво да разказвам. Радостта и атмосферата, която се възцари в стаята бе нещо, което всеки средностатистически жител на планетата Земя, може да си представи. Особено ако ползва Директната си Интуиция. Цветята бяха от любимите му. А в прекрасно опакованата кутия вместо юбилейна торта - имаше живо паленце.

Ердел терирер.

Мъжкарче.

На малко под два месеца.

Е то пак на всеки средностатистически жител на нашето градче чисто интуитивно би трябвало да му е ясно, че рожденика можа да се порадва на подаръка си само минута, две. После палето беше грабнато от малкия Кирчо. А докато двамата малчугани се отдаваха на подобаващи за възрастта им занимавки, бай Курти ни покани на масата. 

-                      Много се радвам, че не сте ме забравили. Сядайте всички да се почерпим с каквото дал Господ – кани ни стареца, но малкия Кирчо го прекъсва.

-                      Дядо, дядо, виж Сивчо иска и той да доде пли нас да яде толта. Ще го пуснеш ли?

-                      Да бе какво му става днес на този Сивчо! То торта точно няма, ама май пак някой се върти от вън около оградата. Младеж ще провериш ли ако обичаш какво става?

-                      Че колко му е – отговарям аз и се усмихвам защото Директната ми Интуиция ми подсказва, че може би му се иска да остане насаме с внуците си:

-                      Не, не, не! – намесва се обаче на момента внучката – Аз ще проверя! Щото и играчките на малкия… И тортата… И някой и други предвидени за тук неща останаха в колата. Отивам да ги взема. И ще поогледам.

-                      Добре! Ама ако е някой клошар или циганин да не се разправяш с него – ей! Звънни тук по телефона. Я виж колко мъже сме се сбрали. Ще излезем да се оправим с него по мъжки – свива юмрук бай Курти и после погалва малкия Кирчо по главата намигвайки му.

-                      Добре дядо – усмихва му се и Внучката – Ако питаш мен обаче… Точно един мъж и три четвърти сте тукааа мъжете…! От които единия даже четирикрак… Амааа…! Хайде от мен да мине… - и някак си много бодро и весело излиза, а бай Курти възнегодува подире й:

-                      Глей сега кви ги говори майка ти за нас по-специалните мъже тук в компанията, а Кирчо? Само четвътринки от мъжа сме били. Ми да. То нали това ни е и най-специалното я… Ма нали сме специални мъже?

-                      Кой дядо?

-                       Ние тримцата с теб и кученцето, а? Нали Кирца? Пък тя четвъртиники сме били! Теййй! Тез жени! Тез жени…

-                      Спацални ли сме дядо! А какво е спацален мъж, да си? А дядо?

-                      Ами като пораснеш още малко и ще разбереш! – щипва бай Курти другия специален мъж по носа.

Минават пет, шест минутки от както младата жена не е при нас. Дядо, внуче и куче се заиграват в ъгъла на стаята. А непосредствено пред тях на перваза до прозореца от вън е кацнал Сивчо. И какафонията е повече от пълна. Малкия Кирчо дърпа един терлик и го върти в кръг. Палето джавка по него. Детето се залива от смях. Сивчо вижда палето, че налита към детето и започва да чука настойчиво на прозореца. И грачи ли грачи. Стареца държи втория терлик в ръка и буквално се разтапя от щастие. 

Гледам към тях и си умувам… Как понякога си струва човек да изтърпи години в мъка, само и само да има шанса да преживее поне един такъв миг… И докато си го помислям виждам, как Сивчо се обръща уплашено назад и с ряз излита от перваза на прозореца.

Явно вън става нещо.

Само след минутка го чувам да грачи заплашително, както първия път когато тръгнах към гроба на Макс. Оглеждам се през прозореца, но не го виждам. Внучката и тя се бави. Започва да ми става притеснено. Търся си повод да изляза навън, но ми се иска да е без да нарушавам веселбата. И питам:

-                      Бай Курти, тоалетната ти къде беше?

-                      Като излезеш в коридора, че втората врата в дясно – припомня ми стареца и продължава да следи с поглед играта на внуче и куче.

-                      Ще ме извиниш за малко? 

-                      Разбира се – отвръща почти механично Стареца.

Тръгвам. Правя крачка, две и виждам, как осветлението в коридора се включва. В прозрачното очертание зад стъклото на вратата се появява силует. А Сивчо от вън се скъсва да грачи. Спирам в очакване и готовност. Вратата се отваря и пред мен застава Внучката. С торта в една ръка и грозд от найлонови торби в другата.

Отдъхвам си и тогава виждам че не е сама.

Непосредствено зад нея стои друга жена.

Някъде около петдесетте е. От контражура предизвикан от светлината в коридора не мога да видя лицето й. Въртя глава за да избягам от лъчите на лампата и в този момент чувам Внучката да казва:

-                      Дядо виж още какви подаръци съм ти подготвила за рождения ден – влиза в стаята, след което прави крачка в страни, при което другата жена пристъпва на нейното място, заставайки на прага.

-                      Охоо…! И още подаръ… - вдига глава бай Курти и вцепенявайки се на място изпуска терлика.

-                      Два са дядо! Единия е този неопакования - големия! - усмихва се Внучката, гледайки към новата гостенка – И тук има още един по-малък! Но в никакъв случай  не по-малък като стойност! – и сочи към плоския пакет, който държи жената в едно с красив букет цветя.

-                      Добър ден татко! – поздравява жената, усмихвайки се на пръв поглед приветливо, но си й личи колко й е трудно – Честит рожден ден! Да си жив и здрав! Това е моя скромен подарък за теб! - казва повече от вдървено и притеснено жената и му подава пакет.

Бай Курти отива при нея. Поема букета и подаръка. Стъписан е. И му личи. За миг се чуди как да постъпи. Някак схванато оставя пакета и цветята. После поглежда плахо към мен. След това към малкия Кирчо и горещо прегръща дъщеря си. Но по всичко му личи, че едвам се сдържа да не се разридае. Явно обаче стария вълк никак си не иска да се излага пред нежната и подрастващата част от родата. И се държи мъжки. Макар и малко суховато. Решавам, че нещата стават прекалено лични:

-                      Бай Курти аз ще си тръгвам, че да може да се видите вие родата –  а той възнегодува:

-                      Чакай бе Младеж. Още нищо не си  хапнал, ни пийнал като за мое здраве... Пък и виждам сериозна подготовка има тук. Торта! Сигурно и свещички явно ще духам – после ме вижда, как усмихвайки се клатя глава и решава конпспиративно да отклони разговора в страни - Ама аз знам защо бягаш ти. Защото имаш да черпиш. За онова нещо. Нали? Знам си аз! Бягаш загдето познах за клона – и намигвайки ми започва да маха с показалец – Хитрец си ти хитрееец

-                      Еййй… хвана ме на тясно ти сега. Прав си ще знаеш! Айде вие сега празнувайте по семейному, пък аз ти обещавам утре след работа ще мина да се видим по мъжки. Че да мога и бира за почерпушката да донеса. Така добре ли е?

-                      Така приемам! – съгласява се бай Курти, а аз се измъквам от така създалата се ситуация.

На другия ден както съм му обещал купувам няколко бири от световно известна старозагорска марка. И отивам на гости. Стареца ме посреща ама очите му грея ли греят. И ходи из къщата ще кажеш, че не е с чехли, ами че стъпва в пухени облачета. Още от коридора ме хваща за ръка и ме води до фото кръстословицата в другата стая.  

-                      Младеж ела да ти покажа най-големия подарък за рожден ден, който съм получавал някога в живота си. Ха да видим дали ще го познаеш кой е?

-                      Ами ако съдя по пакета беше някаква картина ми се струва – и го поглеждам, но той ми клати отрицателно глава, а аз започвам да гадая - Или семейна снимка трябва да търся – хвърлям му едно око, но той закачливо поглежда към тавана, а аз изсумтявам – Или твой портрет на младини може би? Дето сте заедно с дъщерята и внучката.

-                      Ааа… Не, не, не! Няма да ти давам никакви подсказки! – хили ми се щастливо бай Курти – Сам ще трябва да отговориш на този ребусен въпрос. Еее той сред фотосите на стената е малко от типа въпросиии… Голяма река явяваща се северна граница на България, започваща с Д и завършваща на УНАВ… Ама да та видя сега? Колко та бива по ребусите?

-                      Ами така като гледам е ееей онази рамка там. Дето е близо до тавана. И не е снимка. Ами има нещо писано в нея…

-                      И какво според теб е написано там.

-                      Не мога да предположа! Предавам се!

-                      Това е съдебно решение за отмяна на ограничителната заповед от преди повече от четвърт век.

-                      Ееее! Браво бай Курти. Много се радвам за теб – и го потупвам по рамото, а той ще кажеш, че едва ли не подхвръква от радост – Ама голяма победа си извоювал. Видя ли все пак си успял да спечелиш делото.

-                      Победата е! Даже още по-голяма от това, което си мислиш. Защото не съм водил никакво дело. Щерката сама е пуснала молба за отмяната. Внучката успяла да я убеди.

-                      И как така след толкова години?

-                      С помощта на Макс.

-                      На Макс ли? Не разбирам!

-                      Ами на времето като започнаха да се случват тези неща с мен и след разговора с Метача имах неблагоразумието да споделя това онова с щерката. Щото тя майка й пък изобщо не искаш и дума да се продума за това.

-                      За кое ми говориш?

-                      Ами за това, че съм прокълнат. И че мога това онова с другата страна на Проклятието.

-                      И какво?

-                      Ами щерката ме записала на някакво устройство и пуснала разговора на майка си. Тя го дала на адвоката си. На делото поискаха експертиза от психиатър. Аз обаче не мога да лъжа за тези неща. Казах си ги така както са. Че не мога лесно да контактувам с хора и така нататък. И за някой неща, които мога да правя с добрата част на Проклятието имах неблагоразумието да говоря. Ама може и на вещото лице да са му бутнали рушвет. Това вече не мога да кажа със сигурност. Но така или иначе - той ме изкара тогава човек с психични отклонения. И то човек, който е опасен за детето си. После с тези констатации беше много лесно пред съда да се издейства пожизнена ограничителна заповед. Защото този тип компулсивни нервни разстройства според експертизата не подлежали на лечение. И от там на сетне, както вече ти разказах бях процедурно подложен на всички подобаващи мъчения на Светата съдебна инквизиция.

-                      Добре и сега кое или кой за съда е наклонил везните на обратно.

-                      Как кой? Макс и Внучката.

-                      Е как така Макс и Внучката? Ма тя Внучката нали каза че е дизайнер! Не е адвокат!

-                      Не, не! Друга е работата. Лаптопа ми го даде Внучката. Нейния стария. Когато последната година Макс много се влоши, аз нали го прибрах да спи при мен.

-                      Така! И?

-                      А ние често си говорихме с Внучката по Скайп. И онзи път когато три пъти го връщах от Онзи свят - камерата на лаптопа останала включена. Внучката записала две от връщанията. Особено на едно от тях ясно си личи, как Макс отпуска глава. Прехапва език. А от устата му потича посмъртна течност. След това обаче се вижда, че го галя по муцуната и по гръбнака. Викам го по име. И правя движения около сърцето и очите му. След минутка и нещо той се стряска. И сякаш душата му се връща в тялото. Видяното я накарало твърдо да се бори, за това майка й да ме реабилитира, като психически нормален човек. Поне пред себе си. Пуснала й още и записи от там където си играят Макс, Сивчо и Кирчо. И й казала, че пък това е доказателство за това, как мога да свързвам чувствата между различните видове животни. Снимки от кръстовете на гробовете на Чарли и на Суза също и показала. А накрая признала, как от малка тайно сме се срещали. И как тя затова е искала да има мотопед още на шестнайсет. Че да ми идва с него на гости. И през цялото това време го е правила. Това с гостито ми е мисълта. А аз видите ли напреки на написаното в експертизата нищо лошо за толкова години не съм и сторил. И така чрез свидетелските показания на Внучката се стигнало до отмяната. Пък вече кое е накарало щерката да дойде чак до тук. И по този начин да го поднесе… Това вече май не знам.

-                      Парадокс на Интуицията, а? – усмихвам му се аз.

-                      Да това вече наистина е парадокс. Поне до колкото я познавам щерката какъв инат е! Наистина се чудя, как се е решила на това? Че случилото се с Макс и е повлияло – това е от ясно по-ясно. Но нещо ме кара да си мисля, че не е само това. Но не ми идва на ум какво още може да е.

-                      Нещо Проклятието да не се е разпаднало?

-                      Ааа…! Едва ли! Вчера ти като замина и пак писах Архимедовата константа пред щерката. Да види на живо, че внучката е права за някой неща.

-                      Ееее жалко! Нищо де. Ама ето имаш стъпка напред. И мисля има още време все нещо да ти дойде на ум. Че да разгадаеш шифъра? Там нали беше открил… Какво беше то я? А бай Курти, а какво стана с думите Живот, Смърт и Любов?

-                      Нищо не става за сега на онзи фронт. Все още ми трябва онази една дума. И може би и начина, по който да се комбинират четирите. За да се превърнат в ключ. Но то зависи и от това дали шифъра има деволюционен принцип на разчитане. Или пък е някакъв друг. Мисля се въртя от известно време в кръг около това. Но той пустият му ключ все ми се изплъзва.

-                      Е нещо друго! Не можеш ли нещо да взаимстваш от професионалните принципи на Тюринг. То вярно, че сега най-вероятно има електрони системи за криптиране. Но предполагам логическите принципите ще са подобни. Нали уж обстойно си се запознал и с работата на криптографите, криптоаналитиците и всякакви там други криптолози? А някоя и друга грешка като онази на слугите на оня върховния световен злосторник Хитлер не излезе ли от някъде. Твоя Съзаклятник нещо от сорта на Хайл Хитлер не е ли споменал?

-                      Как, как нарече Хитлер - как?

-                      Върховен световен злосторник – защо?

-                      Защо ли? – пита бай Курти, вторачвайки се в една точка и проронва почти като на сън - Много му отива на характера на Хайлчо – след изреченото отново се изгубва някъде из мислите си, свежда поглед към земята и отново проронва почти като на сън – Някак си допадна ми определението ти за него. Звучи като върховен хищник – просъсква с почти явен неприязън Стареца, секунда по-късно ме поглежда в очите и усмихвайки ми се сконфузено, добавя шеговито – Ама как само му отива това Злосторник и на ония му прословутите мустаченца. Не мислиш ли?

-                      Да много са пинизчийски. А някоя каска със сферична форма не можеш ли да измислиш?

-                      Така си е! Неповторими са. Пък като си рекъл може и за каска с 4π(Пи) R2 защита да помисля – после разсеяно ме подканя - Хайде давай да пивнем от твоята почерпка.

-                      Дадено! – съгласявам се на момента, а той отива за чаши.

Започваме да се черпим. Разговорът се върти повечето около дъщеря му и Внучката. В един момент нещо ме задърпва за крачола. Поглежда и виждам палето, което явно до сега се е крило някъде. Навеждам се. Погалвам го. Освобождавам си крачола от зъбките му и питам:   

-                      Бай Курти ти този четирикракия палавник как го кръсти?

-                      Никак още не съм го кръстил.

-                      Защо?

-                      Не мога да му измисля име. Ама виж сега като отвори приказка и се сетих. Вчера ми звъня Томи. Да ми честити. Извинява се, че не е могъл да дойде точно на датата. Но той сега има доста проблеми с жената с която живее. Тя е болна от много тежка форма на паркинсон.

-                      Коя даскалицата от гимназията ли?

-                      Нее…! Те с Джудит се разделиха. Сега живее и помага на най-голямата любов в живота си. Поне така той я определя.

-                      Ама това тайно ли е?

-                      Ами – тайно! Жива публично-меломанска, че и даже радио тайна си е то това. Даже от време оно.

-                      И коя е тази жена?

-                      Гергана Лазарова се казва. Тя му беше музикален редактор или тон режисьор на предаването Пулсиращи ноти по програма Хоризонт. Ама то голяма любов беше - голямо нещо. Не си виждал и чувал такова чудо.

-                       Ахааа… Ясно! Той да не би и той като теб да е прокълнат от любов за любов и заради любов?

-                      Че знае ли човек?!  Нищо чудно и така да е. Но сега за миг не я оставя. На всякъде ходи с нея. Въпреки, че тя е много трудно подвижна. Абе голяма любов. Друго не може да се каже – помахва с ръка бай Курти и очите му сякаш се понапълниха с влага – Ама аз друго исках да ти кажа.

-                      Ами каже де. Само моля те не се разстройвай. Че нали знаеш аз малко трудно се справям с такива ситуации.

-                      Няма! Ще се постарая да се държа по мъжки. Че Томата иска да дойде другата или по другата седмица. Хем да сме се видели за рождения ми ден, хем да ми станел кръстник на палето. Внучката и тя ще дойде. Говорих и с нея. То всъщност Гергана запозна Внучката със съпруга й. И те имаха с него едни, големи, преголеми вълнения. То не бяха любовни върхове… То не бяха главоломни пропадания в бездните на омразата. И още и едни еофорични раздели с последващи ги драматични събирания… Абе и там беше една голяма любов. Ама на! Сега са си заедно. И ето вече детенце Кирчо си имат. Тя там пак Гергана много помогна в трудните моменти. Че Внучката си ги тачи подобаващо и двамцата. Та много ми се иска да те поканя и ти да присъстващ.

-                      Ами покани ме де! Какво само се каниш да го направиш – прекъсвам го аз и двамата се разсмиваме.

-                      Ето Младеж! Каня те най-официално на кръщенето на моя нов жив и четирикрак приятел. Ще ми бъде много приятно да присъстваш на една такава среща. С моята вярна и обичана свита… Това са все хора отдали се предано, изцяло и безвъзвратно на най-голямата си Любов в живота.

-                      Благодаря ти бай Курти! Наистина съм трогнат от честа която ми оказваш. 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 133616
Постинги: 104
Коментари: 47
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031